Джордж Байрон
Писма и дневници (45)

До госпожа Катерин Гордън Байрон

„Мила госпожо,

Възползувам се от случая да ви пиша, както обикновено кратко, но затова пък често, защото при липсата на редовни съобщения пристигането на писмата е доста несигурна работа. На различни интервали получих няколко ваши писма, но повечето с шест месеца закъснение — някои по-скоро, други по-късно и въпреки че напоследък, общо взето, съм се установил на едно място, закъсненията продължават. Напоследък направих няколко малки обиколки от около сто-двеста мили из Морея, тъй като приключих големия си тур в Троада, Константинопол и др. и сега съм отново в Атина. Мисля, няколко пъти ви споменах, че преплувах (както Леандър, само че без възлюбена) Хелеспонта от Сестос до Абидос. За всички тези и други подробности ще ви осведоми Флечър, когото изпратих обратно с някои документи. Не мога да кажа, че това е голяма загуба за мен, тъй като вече доста сносно владея италиански и новогръцки, втория от които изучавам напоследък с учител. Мога, да заповядвам и да разговарям достатъчно добре за един разумен човек. Освен това безкрайните му хленчения за говеждо и бира, глупавото и фанатично презрение към всичко чуждо, както и непреодолимата му неспособност да усвои дори няколко думи на чужд език, го превърнаха в бреме, което впрочем важи за всички английски слуги. Уверявам ви, много ми е неприятно да говоря за него: удобствата, които изискваше (далеч повече от самия мен), пилафите (турско ядене от ориз и месо), които не можеше да яде, вината, които не можеше да пие, леглата, в които не можеше да спи, и дългият списък от беди, като например препъващи се коне, липса на чай!!! и т.н., които го сполетяваха, биха станали траен източник на смях за един страничен наблюдател, но и на големи неприятности за един господар. В края на краищата той е честен човек и в християнския свят се оправя добре, но, виж, в Турция… Прости ме, господи, моите албански войници, татарите и еничаринът се грижеха за него и приятелят ми Хобхаус може да свидетелствува затова. Има вероятност да поема курс към дома през пролетта, но за това ще трябва да ми се преведат пари. Моите средства щяха напълно да ми стигнат, но бях длъжен да помогна на един приятел, който съм сигурен, че ще ми върне заема. Междувременно обаче съм без пукната пара. В момента нямам желание да предприемам зимно пътуване по море, въпреки че съм малко уморен от скитане, но съм убеден, че е далеч по-добре да видиш хората, отколкото да четеш за тях, и че е много вредно да си стоиш у дома с всичките си островитянски предразсъдъци. Затова мисля, че у нас трябва да има закон, който да задължава младите хора да отиват в чужбина за известно време и да поживеят сред малкото съюзници, които ни останаха след всичките войни. Тук се срещам и говоря с французи, италианци, германци, датчани, гърци, турци, арменци и пр. и пр. и без да забравям собствената си страна, мога да преценя и другите страни и обичаи. Когато почувствувам превъзходството на Англия (за което между впрочем ние доста се заблуждаваме в много отношения), аз съм доволен, а когато видя, че тя, стои по-долу, поне узнавам за това. Можех да си остана сред пушеците и мъглите във вашите градове и земи цял век, без да бъда сигурен в това и без да науча нищо по-полезно или забавно. Не си водя дневник, нито пък имам намерение да си описвам пътешествията. Приключих с писателството и ако в последното си произведение съм успял да убедя критиците или света, че представлявам нещо повече от онова, за което ме взеха, това ще ми е достатъчно и повече няма да рискувам репутацията си с бъдещи прояви. Вярно е, че имам още някои неща в ръкопис, но ще ги оставя на онези, които ще дойдат след мен, и ако те преценят, че могат да се публикуват, тогава паметта ми ще се увековечи, макар че аз отдавна ще бъда в безпаметство. Тук има един известен баварски художник, който ми рисува пейзажи от Атина и другаде. Това е по-добро от писателствуването — болест, от която се надявам, че съм се излекувал. Смятам, като се върна, да заживея спокойно и в усамотение, но Господ знае какво е най-доброто за нас, поне така казват. Нямам нищо против, тъй като, общо взето, нямам причина да се оплаквам от съдбата си. Убеден съм обаче, че хората сами си причиняват по-големи злини, отколкото Дяволът би могъл да им стори. Надявам се, че това писмо ще ви намери добре и щастлива, доколкото това изобщо е възможно. Поне ще ви достави радост да чуете, че така се чувствува вашият завинаги:

Байрон“