Джордж Байрон
Писма и дневници (94)

До Джон Мъри

„Уважаеми сър,

Вашето предложение е крайно щедро (виждате, че използувам думата в писмо до вас и за вас, макар че не бих се съгласил вие да я използувате за себе си пред господин Х^[1]) и далеч надхвърля стойността на двете поеми^[2]. Не мога да го приема, но не мога и да откажа. С най-голямо удоволствие ви ги предоставям като допълнение към събраните съчинения, като от моя страна нямам никакви изисквания и още по-малко очаквания. Не съм съгласен обаче да се публикуват отделно. Не искам да рискувам славата си (заслужена, или не) с творения, които не отговарят на собствените ми представи за това какви трябва да бъдат те (но се лаская, че тук-там сред произведенията ми се намират и такива), макар че могат да минат като непретенциозни неща, ако се прибавят към по-леките стихове.

Радвам се, че почеркът е бил добро знамение за благопристойността на работата. Но не трябва много да разчитате на това, защото моят преписвач^[3] би написал всичко, което поискам, с неведението на невинността. Надявам се, че в случая нито едното, нито другото са изложени на опасност.

Ваш предан Байрон

Р.Ѕ. Прилагам вашия чек скъсан, защото се опасявам от непредвидени случки по пътя. Моля ви, не поставяйте изкушения по моя път. Не че презирам всеобщия идол, нито пък го притежавам в изобилие, уверявам ви, не заради това отказвам да му се кланям. Което е право, право е и не бива да зависи от обстоятелствата.“