Джордж Байрон
Писма и дневници (70)

До лейди Мелбърн

„Скъпа моя лейди М.,

Краят на писмото на лейди Бесбъро^[1] ще послужи за начало на моето:

«За бога, не преставайте да упражнявате влиянието си върху него.» Моля ви, недейте, повтарям след нея и аз. Уверявам ви, че ме държите здраво, но «робството е лесно и товарът е лек», ако трябва да си послужа с едно библейско изречение. Далеч не се срамувам, че ме командуват като лорд Делакур^[2] или всеки друг лорд или господар, и винаги с охота ще се оставям на някой да ме вкарва в правия път или да ме изкарва оттам. Кротък съм като камила и мога да понеса почти колкото нея. Ще се заемете ли с мене? Ако сте искрена (в което все още малко се колебая да повярвам), дайте ми само време и нека нейните си я държат в Ирландия; колкото е «по-весела», толкоз по-добре. Искам да е достатъчно весела, та да мога и аз от своя страна да се съвзема. Дайте ми време само до декември и ако дотогава не отмагьосам и Дулцинея, и Дон Кихот, ще се наложи да атакувам вятърните мелници и да напусна страната в търсене на приключения. Междувременно съм принуден да й пиша всевъзможни глупости, за да я развеселявам, защото от последното писмо научих, че «осем гвинеи и един пощенски кораб могат скоро да я доведат в Лондон» — заплаха, която мигновено предизвика писмо, достойно за Великия Кир^[3], за Йоркския херцог или за всеки друг герой на Мадам Скюдери или госпожа Кларк^[4]. Горката лейди Бесбъро с нейните страхове и надежди! Всъщност за нея това не е шега, както за никого от нас. Ще ви поверя една малка тайна: нейната глупост е наполовина виновна за това. В началото тя възбуди у мен тази «суета» (би било връх на суетата да го отричам), като ми каза, че е сигурна, че «не ме обичат», че само ме разиграват по една или друга причина и пр. и пр. Това предизвика големи неприятности между нас, които сега вече могат да бъдат удавени само в Червено море. Тогава аз не отговорих, но реших не да се впускам в преследване — за такова нещо не може да става и дума, — а да чакам спокойно. Подир седмица дойдох до убеждението не че Каро ме обича, тъй като не вярвам в съществуването на любовта, а че всеки мъж на моето място би повярвал, че е обичан. И така, скъпа моя лейди М., вие изцяло знаете истинските ми чувства. Аз изпитвах, изпитвам и, боя се, ще продължа да изпитвам привързаност към друга жена, за която съм говорил малко, но която никога не ми е излизала от ума, и цялата интерлюдия беше резултат на обстоятелства, за които е твърде късно да съжаляваме.

Мислите ли, че ако бях хлътнал сериозно на тия години, сега нямаше да съм в Ирландия или поне нямаше да я последвам в Уелс, както ми намекнаха, че са очаквали? Сега, когато те са вече отвъд Ламанша, изпитвам всичко друго, но не и съжаление. В последните си две писма ви казах, че не харесвам никоя друга, и пр. и пр. Измамих и вас, и себе си. Имаше и има една жена, за която щях да се оженя, ако междувременно не бе се случила тази история и някои други събития, които доста ме обезкуражиха. Когато нашата драма се «надигаше» в петото действие (да ме вземат дяволите, ако почне да спада, както казва и сър Сприхав^[5]), нямаше време за колебания, бях взел решение да понеса последствията на собствената си глупост. Честта, съжалението и една привързаност ме възпряха да се отдръпна. Но сега, ако мога, с достойнство да се откача, ако вие не ме мамите и ако тя не предприеме някоя проклета стъпка и ускори неизбежната си разруха (ако не с мен, то с някой по-малко щастлив мой приемник), ако тези мъчнотии могат да се преодолеят, всичко ще бъде наред. Ако пък не, тя ще тръгне да пътешествува. Понеже ви казах доста много, нека поне довърша, че жената, която имам предвид, е госпожица Милбанк. Не знам нищо за състоянието й, разбирам, че баща и е разорен, но моите средства, когато приключат работите около Рочдейл, ще бъдат достатъчни и за двама ни; дълговете ми не възлизат на повече от 25 000 лири и да ме вземе дяволът, ако чрез Рочдейл и остатъка от Нюстед не съумея да стана независим като половината тукашни благородници. Но аз я познавам слабо и нямам ни най-малката причина да смятам, че се ползувам с нейното благоволение. И все пак не съм срещал друга жена, която да ценя по-високо. Но тази възможност вече не съществува. Свърши. И така, скъпа лейди М., аз съм изцяло във ваша власт, не ви мамя. Що се отнася до Каролайн, надявам се, няма да го счетете за суета, ако съвсем трезво ви кажа, че щеше да бъде проява на пълна липса на кавалерство, макар и върхът на добродетелта, ако бях влязъл в ролята на Сципион в този случай. Ако с ваша помощ или чиято и да било помощ мога да бъда пак свободен или поне да сменя веригите си, уважението и възхищението ми към вас няма да се увеличат, но ще се увеличи благодарността ми. Аз и в момента изпитвам благодарност за това, което вече сторихте. Не бих могъл да кажа същото на лейди Бесбъро, тъй като тя ще го използува по най-абсурден начин, и то с най-добри намерения. Каква жалка картина на тази дъщеря дава нейното писмо! Тя се бори да я опознае и самата тя сляпа, пише по такъв начин, че уж да отвори очите на всички други. Аз съм все още тук в къщата на лорд Холанд, спокоен и сам, без ни най-малкото желание да увеличавам броя на познатите си. Уверявам ви, вашето заминаване възбуди много по-голямо съжаление от заминаването на който и да било от вашите роднини. Затуй не ходете в Ирландия, защото аз ще ви последвам през «бранните полета»^[6] като един истински Ignis Fatuus^[7]. Епитетът не е за вас и ще разделим израза на две — вие ще бъдете огънят, а аз глупакът. Връщам ви писмото заедно с този мой страховит топ хартия. Каролайн подозира нашите контраразговори и аз съм длъжен да бъда коварен като Талейран. Помнете обаче: това коварство е за вас истината. Пиша възможно най-рядко, но когато пиша, трябва да я лъготя като Джордж Роуз.^[8] Избягвам, доколкото е възможно, да споменавам вашето име. Всичките ми любителски тропи и фигури се изчерпаха. Имам една мъждукаща надежда. Бях я загубил, сега си я възвърнах. Всичко зависи от нея. Най-злият й враг не би й пожелал участта да се върне сега при мен.

Искрено ваш:

Б.

Р.Ѕ. Скъпа лейди М., не ме мислете за небрежен: от шестнадесетгодишна възраст кореспонденцията ми е била такава, че не можеше да се повери никому освен на ключ и ключалка. Напоследък съм станал двойно по-предпазлив: в случай на най-лошото няколкото ваши писма и всички останали ще бъдат върнати или изгорени. Сигурен съм, че след като върнах писмото с известието на господин Лам, едва ли можете да ме подозирате в желание да се възползувам от каквото и да било. То беше единственото важно писмо за личните ми интереси. Ако искате, мислете си, че съм лош, но не и подъл. Писмото на лейди Бесбъро придружава настоящето в отделен плик.“