Джордж Байрон
Писма и дневници (71)

До лейди, Мелбърн

„Скъпа лейди Мелбърн,

Нямам какво да добавя за Анабела, но не съжалявам за това, което се случи^[1]. Според сведенията, изглежда, съм накърнил чувствата й, но сега, след опровержението, тя си е възвърнала спокойствието, без да наруши собствения ми покой. Това беше справедливо, аз го очаквах, и в края на краищата беше най-доброто, което можеше да се случи. Продължавам да мисля за нея почти както преди. Произведението, което ми изпратихте, говори по-благоприятно за таланта й, отколкото за нейната проницателност^[2]. Тя се отнася с прекалено снизхождение към обекта, който си е избрала. На някои места приликата е съвсем точна, но, изглежда, не сте ми изпратили цялото, тъй като и началото, и краят са много внезапни. Радвам се, че мнението ви за нейните способности и чудесните й качества съвпада с моето. И в двете отношения тя е изключително надарена. И все пак си остава жена. От това, че предпочита писмото до вас да бъде изпратено per esempio^[3] на мен, изглежда, че хем не желае да дава никакви надежди, хем не й е толкова противно да й се възхищават. Аз също предполагам, че един отговор, адресиран до самата нея, нямаше да й е неприятен, но за това вие със собствените си наблюдения сте най-добрият съдник. Все пак не виждам необходимост да се изпраща такова писмо, освен ако трябва непременно да се възхитя от творбата или да отговоря на съдържанието. Едното нещо наистина съм готов да направя, другото само ще доведе до взаимни комплименти, много искрени, но малко скучни. Между впрочем какви забележителни писма пишете вие — не съм срещал, такава тънка проницателност, наблюдателност и познание на характерите, такова вникване в собствения ви пол, и такова коварно прикриване на познанията ви за слабостите на нашия. За да ви запазя вечно като приятелка и понякога като кореспондентка (колкото по-често, толкоз по-добре), повярвайте ми, скъпа лейди М., няма да съжалявам за нищо — освен за онази седмица, която прекарахме в Мидълтън, докато удоволствието ми не се повтори. Сега за Каролайн. Вашето име изобщо не беше споменато, дори не беше загатнато. Пасажът беше приблизително следният: «Знам от най-достоверен източник, от теб самата, че времето ти е минало по съвсем различен начин. Аз не те упреквам, забавлявай се, но ме остави на мира, какво искаш най-после? Аз не ходя никъде, не се виждам с никого, не общувам с хората. Пиша, когато трябва. Тези постоянни безпричинни прищевки са едновременно егоистични и абсурдни.» И т.н. и т.н. в отговор на нейните описания за самотното и лишено от любов съществуване!!! Всичко в този и даже в още по-суров тон. Това трябва най-после да свърши; ако тя продължава, аз ще напусна страната, няма да й давам никакви обяснения, няма да пиша никакви писма — нито разнежени, нито обратното. Няма да се виждам с нея, стига да мога да го избягна, и положително никога насаме. Колкото по-скоро го разбере, толкова по-добре. Но с такъв човек, който изобщо не може да се държи, трудно се вземат решения. Нямам нищо против тя да научи за Анабела — особено ако има положителен резултат. Всъщност не желая да го крия от другите, от целия свят. Суетата ми няма да бъде накърнена от развитието на историята и въпреки че тя ми отказа, не се срамувам от възхищението си към милата математичка. Не съм упреквал Каролайн «за държанието й», а за това, че тя го изопачава и подозира моето. Защо ще ми казва, че умирала, когато просто е танцувала. Предпочитам да ми беше, казала, че просто разиграва театър, защото тя действително е играела — като всеки здрав човек в добро настроение и прилична компания. Накратко, аз не съм й любовник и предпочитам да не съм й дори приятел, макар че не мога и никога няма да й бъда враг. Ако историята може да приключи, нека да бъде без намеси, не искам повече да се занимавам с нея. Всичките й писма (не съм отговорил на нито едно с изключение на това за лорд Клеър и отговорът ми беше строго по неговите работи, ако не се смята един намек за суетата в края) са изпълнени с и най-смешния възможен егоизъм: как херцогът и хората му веднага я забелязали, как момчетата вървели след нея, как жените я милвали, а мъжете й се възхищавали и колко много любовници тя била пожертвувала заради този блестящ пристъп на вярност. Кой наистина иска това или го очаква от човек, който вече не е на шестнайсет години? Не може ли да вземе пример от мене, аз излагам ли се така заради А.? Или за петдесетте БВГДЕЖЗИ и т.н. и т.н., които са били по-напред от нея по жестокост или доброта (последната винаги е била най-големият бич). Не, аз не съм от тия, а всъщност, без преувеличения, моята загуба е най-значителна. Научих, че лорд Холанд е болен. Надявам се, не сериозно. Лорд Оксфорд замина днес, аз пък съм още тук и обмислям идеята да отида или в Хъртфордшир, или при лорд Хароуби. Иска ми се и трябва да отида в Лондон да се видя с моя агент. Моля ви, пишете ми. Така съм разтревожен при мисълта, че нашето познанство може да прекъсне заради старата фантасмагория. Имах и имам да ви казвам двайсет хиляди неща и вярвам също толкова да чуя от вас, но имам чувството, че нашите разговори никога не стигат до ясен завършек. Още веднъж ви благодаря за вашите усилия относно моята Принцеса на паралелограмите, която ви е озадачила повече от хипотенузата. В характера й има нещо математическо, затова и се възхищавах на нейната ловкост. Действията и са доста праволинейни или по-скоро ние с нея сме две успоредни линии, които продължават до безкрайност, но никога не се срещат. Разправяйте каквото си искате за мен и аз ще го потвърдя. Приятна вечер, скъпа моя, лейди М.

Сърдечно ваш:

Б.“