Джордж Байрон
Писма и дневници (13)

До Огъста Байрон

„Моя най-скъпа Огъста,

Предполагам, че вече си пристигнала благополучно у Карлайлови, или поне искам да се надявам, че е така. Няма да се успокоя напълно, докато не изпитам удоволствието да чуя от тебе самата, че всичко е наред. Аз тръгвам днес (вторник) за града и смятам да ти поднеса почитанията си най-късно в четвъртък. Дотогава ще трябва да се утешавам, както мога. Уверен съм, че в момента няма друг нещастник на света, който да се нуждае от утеха повече от мен. Ти, както и аз, познаваш благия и добросърдечен нрав на една личност, с която ме свързва близко родство. Разбира се, удоволствието, което изпитах по време на ваканцията (въпреки че то надмина очакванията ми), все пак не беше в такова обилие, че да ме накара да остана и един ден повече, отколкото се налагаше. Въпреки това независимо от скучното място и някои неприятни неща, които се случват в едно семейство на около сто мили от Саутуел, аз съумях да прекарам времето си спокойно. Не щеш ли, за зла участ днес най-неволно казах, че Саутуел не ми допада особено. Просто изразих мнение в най-обикновен разговор, без да казвам нищо обидно за този мил градец (който, между нас да си остане, предпочитам да се продъни от някое земетресение, разбира се, ако красноречивата ми майка не е в него). Веднага щом, пагубното изречение, подсказано ми вероятно от моя зъл гений, се изплъзна от устата ми, към мен бе отправена реч в древно-класически стил, който така често и прочувствено съм ти описвал, и който няма равен на себе си сред всичките съвременни или древни образци. Даже филипиките срещу лорд Мелвил^[1] не могат да се сравнят с него. Ако някой чуеше приказките на Добрата Лейди, щеше сигурно да си, помисли, че аз съм най-коварният престъпник. Но слава на свети Петър, след като преминах през чистилището на последния един час, бурята най-после отмина и аз сядам да ти пиша все още под тези приятни впечатления. Затова се страхувам, че писмото ми няма да бъде от най-забавните. Кълна се в честта си, никой никога досега не ме е обиждал по такъв долен и невъздържан начин както тази жена, която трябва да наричам майка, съществото, което ми е дало живот и което трябва да обожавам и уважавам, но за жалост не мога нито да обичам, нито да почитам. Вътре в един-единствен час чух такива жигосващи злословия по мой адрес и по адрес на цялото ми семейство по бащина линия, че най-черните хули ще бледнеят пред тях, а пък ти самата ще бъдеш потресена, ако ги чуеш. Такава, Огъста, е моята майка! Моята майка! От днес нататък аз се отричам от нея и макар че не мога да не й оказвам уважение, няма да съм в състояние искрено да тача родителката си, която с безобразното си поведение сама се лишава от правото на синовна привързаност. Ти, Огъста, си моята най-близка роднина, на теб трябва да доверявам онова, което не мога да спомена пред други, и съм сигурен, че ще ме съжалиш, но те моля да запазиш всичко в тайна и да не говориш за злополучните слабости на тая жена, която аз трябва търпеливо да понасям. Много ще съжалявам, ако се разберат, тъй като поне засега ми остава само още една седмица тук. Междувременно можеш съвсем спокойно да ми пишеш, защото тя няма да отвори писмата ми, дори ако са от тебе. Затова те умолявам да ми отговориш. Надявам се обаче да имам удоволствието да те видя в уречения ден, но ако все пак можеш да уредиш да не ме канят на обяд у лорд Карлайл, ще ти бъда много признателен, тъй като мразя непознати.

Сбогом, моя обична сестричке!

Оставам вечно твой Байрон“