Джордж Байрон
Писма и дневници (97)

До Томас Мур

„Известно време не отговарях на писмото ти. Сега отговорът на част от него може така да се раздуе, че ще го отложа, докато се видим наяве и тогава ще го направя колкото е възможно по-кратък.

Междувременно аз съм във война «с целия свят и още половината отгоре»^[1] или по-точно «целият свят» и «моята половина» са във война срещу мен, но още не са ме сломили, каквото и да предприемат. Никога през кратковременното си съществуване не съм изпадал у нас или в чужбина в подобно положение, което тъй дълбоко да ме лиши от щастие в настоящето и от разумна надежда за бъдещето. Казвам това, защото така го мисля и така го чувствувам. И все пак, независимо как гледам на въпроса, няма да допусна да затъна още по-надълбоко — вече съм взел решение.

Впрочем не трябва да вярваш на приказките, които чуеш за това. И не се опитвай да ме защищаваш. Ако успееш да ме защитиш, това би било смъртна, даже безсмъртна обида — кой може да понесе да бъде опроверган? Имам един съвсем кратък отговор за заинтересованите. Досега всичките мои действия, както и действията на някои енергични приятели, още не са намерили здрава основа или особа, върху която или с която бих могъл да обсъдя нещата по кратката процедура и по някакъв основателен повод. Наистина вчера за малко да пипна едно лице, но то се измъкна посредством, според преценката на другите, задоволително обяснение. Става дума за разпространителите на слухове — срещу тях не тая омраза, макар че съм длъжен да действувам според установените правила, когато се натъкна на по-опасните от тях.

Сега за други неща — например за литература. Поемата на Лий Хънт^[2] е дяволски хубава — чудата тук-таме, но в нея има оригиналност и поетичност, които ще издържат изпитанието. Не казвам това, защото той ми я е посветил, за което съжалявам, иначе щях да те помоля да напишеш отзив за нея в «Единбург Ривю». Тя наистина е достойна за голяма похвала и една положителна критика в «Е. Р.» ще бъде напълно заслужена и ще привлече върху нея вниманието на читателската публика — нещо, което й се полага по право.

Ти как си? И къде си? Нямам и най-бегла представа какво ще правя със себе си — къде ще се дяна и за какво. Преди няколко седмици можех да ти кажа неща, които щяха да те разсмеят. Но сега ме предупреждават, че не трябва да се смея, и затова станах и все още съм много сериозен.

Не съм много добре със здравето — нещо почна да се обажда черният ми дроб. В последните две седмици се пооправих, но още съм под лечителски надзор. Напоследък се виждам малко с… Трябва да отивам да се обличам за обяд. Малката ми дъщеричка е в провинцията. Разбирам, че е станала много хубаво детенце и на цели три месеца. В момента за нея се грижи лейди Ноел (законната ми тъща или по-точно тъщата ми пред съдебния закон). Дъщеря й (т.е. бившата госпожица Милбанк) е според мен в Лондон с баща си. Една госпожа К. (сега нещо като икономка и шпионка на лейди Н.), която в по-добрите си дни е била перачка, вероятно е, както предполагат посветените, тайнствената причина за последните ни домашни разногласия.

В цялата тая работа най ми е мъчно за сър Ралф. Той и аз сме еднакво наказани, макар magis pares quam similes^[3] в бедата. И все пак тежко е и за двама ни да страдаме заради грешките на една личност… Това е, аз ще се разделя с жена си. Той пък ще задържи своята.

Вечно твой и т.н.“