Джордж Байрон
Писма и дневници (83)

До господин Мур

„Скъпи приятелю,

Почти съм склонен да ти кажа, че наистина се чувствувам зле, само и само да те накарам да дойдеш в града. Няма човек тук, който ще ти се зарадва повече от мен, нито пък има друг освен теб, към когото бих се обърнал за утеха в най-мрачните си моменти. Истината е, че не ми липсват основания за най-черни размисли, но това иде от други причини. Някой ден, когато остареем и помъдреем, ще ти разкажа една приказка за сегашни и минали времена. Не го правя сега, защото ти нямам доверие, но, но — винаги има едно «но» на края на главата.^[1]

Всъщност в момента тук няма нищо, което да възбуди любовта или омразата ми. Виж, недалеч от това място се намират някои възбудители и на двете чувства, а освен това съм се забъркал с три особи, които познавам, и една, която не познавам (или поне не й знам името). Всичко това щеше да бъде без значение, ако нямах сърце. Но за нещастие откривам, че все още го имам, макар и не в много добро състояние. Освен това то има навика да се привързва само към един обект, независимо от волята ми.

Почвам да си мисля, че «Divide et impera»^[2] важи единствено за политиката.

Ако открия «жабата», както ти го наричаш, ще го стъпча, и при това ще си сложа шипове на обувките, за да стане още по-ефикасно. Резултатът от тия прекрасни неща не ме интересува кой знае колко, нито го усещам по някакъв начин. Според мен… го е почувствувала по-силно от нас двамата с тебе. Хората са достатъчно възпитани и аз не страдам от липса на покани — разбира се, не съм приел нито една от тях. Миналата година излизах в обществото съвсем малко и възнамерявам да се показвам още по-малко през тази. Нямам вкус към разни «кръгове» и отдавна съжалявам, че изобщо някога съм се поддавал на изкушенията на това, което се нарича светски живот. От всичките начини на живот, които съм видял (а те са почти толкова, колкото у Плутарх^[3]), този оставя най-малко следи що се отнася до миналото и бъдещето.

Как върви стихотворението? Не го изоставяй, а за другото не се тревожа. Едва ли е нужно да ти казвам, че твоята слава ми е скъпа — дори бих казал по-скъпа от моята собствена, защото напоследък започвам да си мисля, че хората, кой знае защо, ме надценяват по един странен начин. Все пак аз приключих с тях завинаги. Мога да ти кажа нещо, което не бих споделил с всекиго: последните две неща, «Невестата» и «Корсар»^[4], бяха написани съответно за четири и десет дена. Това според мен е много унизително признание, защото доказва, че аз публикувам, каквото ми скимне, а публиката чете, каквото й падне и то няма силата да задържи трайно вниманието й. «Толкова за Бъкингам.»^[5]

За теб не се страхувам, че пишеш много набързо, а още по-малко пък, че ще се провалиш. Според мен една година е съвсем приличен срок за произведение, което няма да е епическо. Дори Хорациевото Nonum Prematur^[6] сигурно се е отнасяло до Милениума^[7] или за някое по-дълголетно поколение от нашето. Надали щяхме да го уважаваме толкова, ако беше спазвал дословно собствените си предписания. Мир на душата ти! Знай че аз съм винаги твой предан и пр.

Р.Ѕ. Не съм чул «слуха», за който споменаваш, както и много други. Разбира се, ти и другите си имате едни «толкоз добродушни приятелчета», които просто изпълняват дълга си. Но едно нещо ще те разсмее…“