Джордж Байрон
Писма и дневници (69)

До лейди Мелбърн^[1]

„Скъпа лейди Мелбърн,

Предполагам, вече сте чули и няма да съжалите, ако още веднъж чуете, че те са пристигнали благополучно в Ирландия^[2] и сега между вас и едната ви досада се плиска морето. Другата досада, както виждате, продължава да е край вас. Освен това (ако сте толкова искрена, колкото понякога си мечтая) няма да сте недоволна, ако узнаете, че аз искам историята да приключи, и е сигурно, че от моя страна няма да бъде възобновена. Не че съм залюбил друга, а защото да обичам, поначало не ми е присъщо. Уморих се да бъда глупак и щом се обърна назад към пропиляното време, чувствувам се такъв, какъвто много отдавна трябваше да стана. Вярно е, че човек от най-ранна възраст придобива навика механически да люби, тъй както се научава да плува. Едно време обичах и двете неща, но сега не плувам, освен ако не цопна във водата, и не се любя, освен ако, не ме заставят, въпреки че това май не е най-краткият път за измъкване от бурните вълни, с които при подобни инциденти трябва да се борим. Повече няма да говоря на тая тема, защото не се чувствувам достатъчно сигурен в нея и много лесно, ще ме победите, както сте правили досега. Днес получих писмо от лорд Холанд, в което той изразява желание да напише нещо за новия театър^[3], но тъй като всички чираци от Гръб Стрийт^[4] се готвят за състезанието, нямам никаква амбиция да вляза в списъците и хвърлих няколкото си идеи в огъня. Никога и в нищо не се излагам на риска от съперничество; колкото и да е жалко и нищожно, както е в случая, пак ме изпълва със смесени, чувства. Не знам дали това е гордост, но вие сигурно ще кажете, че положително не е и скромност. Предполагам, че вашият приятел Туист ще бъде измежду тях — чувам, че били общо петстотин. Желая му успех. Наистина вярвам, че ще се представи добре. Но малко са тия люде, които биха рискували репутацията си (ако имат такава) в едно анонимно меле просто от самоуважение. Писах на лорд Холанд, за да му благодаря и да отклоня дадената ми възможност. Тук сега играе Бети^[5], но, боя се, много зле: има фигура на хипопотам, лице на бик, устата му като че ли е сплескана върху стъклото на тромав дилижанс, ръцете му са перки, задебелели до безформеност, гласът му е като гъргоренето на съветник, болен от ангина, и изобщо играта му е много естествена, защото определено няма нищо общо с това, което истинското изкуство представя на сцената. Ще ме удостоите ли с няколко реда, ако имате време за това? Пишете ми за най-неутрални неща.

Повярвайте ми, аз съм сърдечно ваш:

Б.“