Джордж Байрон
Писма и дневници (124)

До господин…

„Слухът за пристъпа на Шели е верен^[1]. Не мога да си обясня какво му стана, защото инак не му липсва смелост. Един път бяхме заедно в една малка лодка, духаше силен вятър и попаднахме току под скалите между Мейлери и Св. Гинго. В лодката бяхме петима — един слуга, двама лодкари и ние с него. Изтърваха платното и лодката взе бързо да се пълни с вода. Той не може да плува. Свалих си палтото, накарах го и той да свали своето и да вземе едно гребло, като му казах, че може би ще мога да го спася (тъй като съм много добър плувец), ако не започне да се бори с мен — разбира се, при условие, че не се разбием о скалите, които бяха високи и назъбени и върху тях в момента връхлиташе опасен прибой. Тогава се намирахме на около сто метра от брега и лодката заплашваше да потъне. Той ми отговори с огромно самообладание, че изобщо не си въобразявал, че може да се спаси, а пък аз самият съм щял да имам доста работа около собственото си спасение, и ме помоли да не се безпокоя за него. За щастие лодката възстанови равновесието си и като изгребвахме водата, заобиколихме един нос и влязохме в Св. Гинго, където жителите слязоха на пристана и се хвърлиха да прегръщат лодкарите, задето се бяха спасили. Вятърът беше толкова силен, че, както видяхме на следващия ден, беше изскубнал огромни дървета от Алпите, които се издигаха над селището.

Въпреки всичко същият този Шели, който можеше да запази максимално спокойствие при подобни обстоятелства (за тях не мога да преценя, защото когато можеш да плуваш, близостта на брега естествено ти дава увереност), наистина получи този фантасмагоричен пристъп, който описва Полидори, макар че не стана точно както той го описва.

Вярно е, че се уговорихме да напишем книги за призраци, но дамите не са сестри. Мери Годуин (вече госпожа Шели) написа «Франкенщайн»^[2], за която вие писахте отзив, мислейки, че авторът е Шели. Според мен това е чудесна книга за момиче на деветнадесет години — всъщност тогава тя нямаше и толкова. Пращам ви началото на моята, за да видите колко е далеч от публикацията на господин Келбърн. Ако решите да я издадете, можете да направите това, но изложете мотивите си и прибавете каквито искате обяснителни прелюдии. Повече не съм се занимавал с нея, както ще видите от датата. Започнах да я пиша в една стара сметководна книга на госпожица Милбанк, която запазих, защото съдържа думата «домакинство», написана собственоръчно един-два пъти откъм вътрешната празна страница на корицата. Това са единствените писмена, които имам с нейния почерк, ако не се смята името й върху бракоразводния акт. Върнах й писмата с изключение на онези, в които се караме, защото те са документи и са предоставени в ръцете на трето лице заедно с копия от няколко мои писма. Така че от нея нямам никакъв спомен освен тези две думи — разбира се, и поведението й. Откъснах страниците, които съдържат частта от Приказката, и сега ги пращам заедно с този лист.

Какво искате да кажете? Отначало, изглежда, сте се обидили от писмото ми, а после, в следващото си писмо, говорите за неговата «сила» и т.н. Това е пиянска История, момко! Нищо, карай. Може да бъдете сигурен, че не съм казвал нищо, за да ви раздразня умишлено. Но ако ме вбесите, никога повече няма да ви наричам «момко». В момента не си спомням нищо от писмото.

Какво имате предвид във връзка с Дневника на Полидори? Де да видим какво ще намери да каже против мен. Аз нямам причини да се упреквам за държанието си към него и съм сигурен, че такова е и собственото му мнение. Но защо трябва да се публикуват имената на двете момичета? И по такъв начин! Какъв левашки опит за самооправдание е това! Той беше човекът, който покани Пиктет и т.н. на вечеря, И разбира се, го оставихме да ги забавлява. Аз се появих в светското общество единствено за да го представя (както му и казах), та да може да се върне отново в добрата среда, ако поиска. Така бе най-добре с оглед на младостта му и обстоятелствата. Що се отнася до мен, аз бях скъсал с обществото и след като го представих, се върнах към «собствения си начин на живот». Вярно е, че се върнах, без да се отбия у лейди Далримпл Хамилтън, защото видях, че у тях е пълно с народ. Вярно е, че госпожа Харви (тя пише романи) припадна, когато влязох у Копет, и после дойде на себе си. Когато припадна, херцогиня Дьо Броли възкликна: «Това вече е прекалено — на шейсет и пет години!» Никога не съм давал на «англичаните» възможността да ме отбягват, но вече съм сигурен, че ако им я дам, веднага ще се възползуват от нея. Колкото до «Мазепа» и «Одата», сложете ги заедно с двете песни или ги разделете — както ви е угодно.

Не мислете, че искам да ви разваля настроението. Високо уважавам вашите добри и благородни качества и споделям приятелските ви чувства към мен. И макар да смятам, че малко ви е поразвалила «компанията, лошата компания»^[3] — разни салонни остроумници, светски благородници, писатели и хора от висшето общество, както и вашият: «Точно се канех да се отбия Карлтън Хаус, и вие ли сте натам», та независимо от «картините, изтънчения вкус, Шекспир и оперните бинокли» вие заслужавате и уважението на онези, чието уважение си струва да имате, и особено на оногова (колкото и да ви е ненужно), който е ваш предан и т.н.

Р.Ѕ. Предайте почитанията ми на господин Гифърд. Прекрасно знам, че «Дон Жуан» ще ни изпокара с всички, но това си е моя работа и мое дело. «Единбург» и всички останали също ще ревнат срещу него, тъй че и на мен като на «Роб Рой»^[4] ще ми се отвори доста работа.“