Джордж Байрон
Писма и дневници (139)

До Пърси Биш Шели

„Детето е все така добре, получавам редовни сведения, и то благоприятни^[1]. Радвам се, че ти и госпожа Шели не ме укорявате за мярката, която предприех — само временно, разбира се.

Много съжалявам за това, което чувам от теб за Кийтс — вярно ли е наистина? Макар че аз и ти имаме съвсем различни мнения за него, предпочитам да го бяха поставили на най-високия връх на Парнас, отколкото да загине по такъв начин. Горкият човек! Макар че с такова прекомерно самолюбие едва ли е бил много щастлив. Прочетох отзива за «Ендимион»^[2] в «Куортърли». Беше доста жесток — но все пак не чак толкова жесток, колкото много други в други списания и за други автори.

Спомням си как ми подействува критиката на «Единбург Ривю» върху първото ми стихотворение: усещах бяс, бунт и желание за удовлетворение, но никакво униние или отчаяние. Приемам, че това не са много красиви чувства, но в този свят на суетни и свади, и особено в писателското поприще, човек трябва добре да е преценил своята издръжливост, преди да излезе на тепиха.

«Недей очаква радост в свойте дни.

Кат всички люде си обречен ти.»^[3]

Знаеш моето мнение за тази вехтошарска^[4] школа поети. Също така ти е известно високото ми мнение за твоята поезия — защото не принадлежи към никакви школи. Прочетох «Ченчи», но освен че по моему сюжетът не е драматичен, аз не съм почитател на нашите стари драматурзи като образци за подражание. Не съм съгласен, че англичаните досега са създали истинска драма. В твоята «Ченчи» обаче има сила, има поезия. Колкото до моята драма, моля те, отмъсти си, като изкажеш мнението си точно толкова свободно, колкото и аз се изразих за твоята.

Още не съм се сдобил с «Прометей»^[5], който копнея да видя. Не съм чул нищо за моя и не знам дали вече е излязъл. Публикувах един памфлет по повод спора върху Поуп^[6], който няма да ти се понрави. Ако знаех, че Кийтс е мъртъв или пък че е жив, но толкова чувствителен, щях да махна някои забележки върху неговата поезия, за които бях предизвикан от нападките му срещу Поуп^[7] и от собственото си неодобрение към неговия маниер на писане.

Искаш да се захвана с голяма поема — нямам нито желание, нито сили. Колкото повече остарявам, толкова повече се увеличава това безразличие — не към живота, защото ние го обичаме инстинктивно, а към житейските стимули. Освен това последният провал на италианците напоследък ме изпълни с голямо разочарование по много причини — някои са обществени, някои лични. Моите почитания към госпожа Ш.

Винаги твой

Б.

Р.Ѕ. Защо да не измислим нещо и да се видим това лято? Не можеш ли да се отскубнеш за малко и да дойдеш тук сам?“