Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Letters and Journals, 1832 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Юлия Стефанова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2013 г.)
- Разпознаване и корекция
- Деница Минчева (2013)
Издание:
Джордж Гордън Байрон. Писма и дневници
Английска. Първо издание
Редактор: Марта Симидчиева
Подбор: Юлия Стефанова
Рецензент: Александър Шурбанов
ДИ „Народна култура“, София, 1985
Преводът е направен по следните оригинални източници: The Works of Lord Byron with His Letters and Journals, ed. Thomas Moore, London, 1832; In My Hot Youth, Byron’s Letters and Journals, ed. L. Marchand, John Murray, 1973; Lord Byron in His Letters, Selection from His Letters and Journals, V. H. Collins, 1927
История
- — Добавяне
До Джон Мъри
15 септември 1817 г.
„Уважаеми господине,
Изпращам ви една страница за поправки, в случай че някога решите да преиздадете поемата. Ще забележите, че заради печатната грешка изглежда като че ли замъкът е над Св. Гинго[1], а всъщност той е на срещуположния бряг на езерото, над Кларанс. И така, отделете абзаците, иначе моята топография ще изглежда също тъй неточна, както в случая вашата типография.
Онзи ден ви писах във връзка с идеята си за четвъртата и последна песен. Преработих я, и я разширих и сега тя съдържа 140 строфи, което е почти толкова, колкото първоначалния обем на двете песни, а сама по себе си е по-дълга от всички кратки поеми с изключение на «Корсар». Господин Хобхаус написа някои много ценни, точни и доста подробни бележки и аз ви уверявам, че ще направя всичко, за да дам на текста един приличен завършек. Считам «Чайлд Харолд» за най-хубавата си творба. И тъй както започнах с нея, смятам да приключа с нея. Разбира се, не съм взел никакви окончателни решения, защото преди промених намеренията си по отношение на «Корсар». Все пак боя се, че няма да мога да постигна нищо по-добро от това. Действително още нямам трийсет години, остават ми няколко луни, а човек трябва да се развива, имам предвид интелектуално, в продължение на доста години. Но при мен се получи едно дяволско износване — и физическо, и духовно, а освен това вече много неща съм публикувал, и то доста начесто. Дано бог ми помогне да отсъдя кое е най-подходящо за мен в тази област, както и във всяка друга, защото много се съмнявам в собствената си преценка.
Четох «Лала Рох», но не с достатъчно внимание, защото скитам нагоре-надолу с коне, мотая се, размишлявам и се занимавам с още две-три неща. С една дума, чета много откъслечно и не така внимателно, както преди. Драго ми е, че е станала популярна, защото Мур е много благороден човек във всяко едно отношение и ще се радва без онези лоши чувства, които успехът — за добро или зло — понякога поражда у римотворците. Мнението ми за поемата ще ви кажа, след като я прочета основно. Казвам «поемата», защото прозата никак не ми харесва — ама никак. Между другото, «Огнепоклонниците» е най-доброто стихотворение, а «Ал Могана» — най-лошото в целия сборник.
Що се отнася до поезията изобщо, колкото повече мисля толкова повече се убеждавам, че той и всички ние — Скот, Сауди, Уърдсуърт, Мур, Камбъл, аз самият — всички грешим по един и същ начин. Хванали сме се с една погрешна революционна поетическа система или системи, които сами по себе си нищо не струват, но на които всички робуват освен Роджърс и Краб. В края на краищата сегашното и следващите поколения ще стигнат до това мнение. То напоследък се подсилва у мен, след като прегледах отново някои от нашите класици, най-вече Поуп, с когото направих следния опит: взех стиховете на Мур и моите собствени творения и ги прочетох едновременно с тези на Поуп. Наистина бях изненадан (а не трябваше да бъда) и покрусен от неизразимата разлика в усета, хармонията, ефекта, дори въображението, в страстта и инвенцията между онова малко човече от периода на кралица Ана и нас от Долната Империя. Повярвайте, всичко се дължи на това, че тогава са следвали Хораций, а сега — Клавдиан. И ако трябваше да започна отново, щях съответно да си избера образците за подражание. Краб е истински поет, но той пък се занимава с груби и отвлечени теми, а Роджърс, дядото на съвременната ни поезия, се е оттеглил на половин пенсия (нямам предвид като банкер):
«Откакто мис Жаклин дойде
с орловото носле.»[2]
Той обаче направи достатъчно, освен ако не реши да прави пак това, което правеше преди.“