Джордж Байрон
Писма и дневници (7)

До госпожа Катерин Байрон

„Мила мамо,

Получих писмото ви и се радвам, че сте добре. Аз се чувствувам прекрасно, що се отнася до другарите ми, но имам някои неприятности с Друри и другите учители. Оня ден, докато ми се караше (може би с основание) заради лошите ми постъпки, той изрече следните думи: «Като се има предвид възрастта ви и положението ви в училище, вашите приятели едва ли ще позволят да останете тук след края на лятото и понеже скоро ще напускате Хароу, не виждам защо трябва да го превръщате в арена на бунт и хаос.» Докторът наговори и разни други работи; според достоверни източници д-р Друри, господин Евънс и Марк Друри казали, че аз съм «мерзавец». Че Марк Друри го е казал — това знам, но все пак съм склонен да се съмнявам в истинността на сведението, що се отнася до останалите. Може да е вярно, може и да не е. Те могат да ме наричат «мерзавец», но, слава богу, не могат да ме направят такъв. Ако д-р Друри може да намери някое момче или изобщо някой, които да каже, че съм извършил недостойна постъпка и да го докаже, аз ще съм удовлетворен. Но в противен случай те ме петнят без причина и аз презирам и ненавиждам зложелателните усилия на него и на брат му. Брат му Марк, не Хенри Друри (в интерес на истината от миналата година той изобщо не ме е закачал), непрекъснато ми натяква, че средствата ми са ограничени — просто не знам с каква цел. Намеренията му може да са добри, но начинът, по който го прави, е неприятен и не виждам защо трябва да бъда укоряван за такова нещо. Имам толкова пари и дрехи, колкото и другите, и във всяко едно отношение изглеждам равен на повечето от съучениците си, за да не кажа, че ги превъзхождам, и ако не съм достатъчно богат, това е по-скоро нещастие, отколкото недостатък. Все едно, пътят към богатството и към славата е открит пред мен — или ще си намеря място в света, или ще загина. И други са започвали живота си от нищо, а са го завършвали славно. Нима аз, който имам прилично, ако не голямо състояние, ще стоя със скръстени ръце? Не, аз ще си прокарам път към величието, но никога с безчестие. Такива са, госпожо, намеренията ми, а откъде-накъде този нафукан син на копчар ще ме хули заради положението ми, което във всеки случай е много по-добро от неговото! Още по-лошо е, че ме нарича мерзавец. За първото е виновен само Хансън^[1] (и този досаден приятел лорд Грей де Рутин, когото винаги ще смятам за свой заклет враг) — то е дреболия, но второто не мога да понеса, защото не съм го заслужил, и няма да се оставя да ме оскърбяват безнаказано. Господин Марк Друри излиза на езда със сина си, вижда ме отдалеч на едно пони, което бях наел, за да отида да се изкъпя на едно място, което е твърде отдалечено за пеша, и извиква на сина си, че съм мерзавец. Този син, който съвсем не ми е близък, се връща вкъщи, разказва случая на другарите си, вероятно с някои преувеличения, но все пак по-голямата част е вярна, и приятелите ми започват да ме смятат за такъв човек. Това няма да го бъде. Повече няма да говоря по въпроса. Единствено се надявам, че вие ще вземете всичко това предвид и през лятото ще ме преместите от мястото, където ме преследват с оскърбления без ни най-малко да съм ги заслужил.

Оставам ваш любящ син:

Байрон“