Джордж Байрон
Писма и дневници (116)

До господин Мур

„Писмото ти от осми декември пристигна едва днес с известно закъснение, което е нещо обикновено, макар и необяснимо. Бедата, която те е сполетяла вкъщи, е много тежка и аз ти съчувствувам, доколкото се осмелявам да чувствувам изобщо. През целия ми живот твоите загуби ще бъдат и мои загуби и твоите успехи — мои успехи и дори сърцето ми да пресъхне, в него винаги ще има капчица за тебе.

Знам как да ти съчувствувам, защото (егоизмът е в основата на проклетата човешка глина) самият аз съм много свързан с децата си. Освен малката ми законна дъщеричка се сдобих и с незаконна такава (да не говорим за един по-раншен случай) и очаквам някоя от двете да ми стане опора на старини, ако изобщо достигна — надявам се да не стане — този самотен, период. Обичам много малката Ада, макар че тя сигурно ще ме тормози като…

Адресът, който си написал, е съвсем приемлив. Хич не ме интересува какво си мислят разни нещастници за мен — всичко това е вече минало. Много ме интересува обаче какво ти мислиш за мен и затуй кажи, каквото искаш. Знаеш, че не съм докачлив, а колкото до свирепостта ми, това зависи от обстоятелствата. Всъщност не е кой знае какво достойнство човек да е благодушно настроен в твоята компания, защото да не е, би било за него голямо усилие или чиста лудост.

Не знам какво е разправял или цитирал Мъри. Нарекох Краб и Сам отците на съвременната поезия^[1]. Казах също и си го мисля, че с изключение на тях всички ние младоците, сме взели погрешен курс. Не съм казвал обаче, че не умеем да плаваме. Нашата слава ще бъде накърнена от възхищения и подражания. Когато, казвам “нашата", имам предвид на всички (включително и Езерната школа^[2]), с изключение на постскриптума от класици. Следващото поколение (от много и успешни подражателства) ще си счупи врата, прекатурвайки се от Пегаса, който се опитва да изскубне юздите от ръцете ни, но ние се държим яко на седлото, защото сами сме обяздили този вагабонтин, а освен това сме добри ездачи. Той лесно се възсяда, но трудно се управлява. Приятелчетата след нас трябва да се върнат в училището за езда и на манежа, за да се научат да яхат „славния кон“.

Понеже стана дума за коне, между другото изпратих своите, четири на брой, в Лидо (това значи „плаж“) — пясъчна ивица от около десет мили покрай Адриатика на една-две мили от града. Така мога не само да се разхождам в гондолата си, но и да яздя няколко мили на ден по един самотен бряг от крепостта до Маламоко, което се отразява доста добре на здравето и настроението ми.

Миналата седмица изобщо не съм, мигвал. В момента изживяваме и последните дни на карнавала и довечера пак трябва да будувам цяла нощ, както и утре. През този карнавал имах някои любопитни приключения с маска. Но понеже още не са свършили, повече няма да ти разправям. Ще изтръгна и последните златоносни жилки от мината на моята младост и после — лека нощ. Поживях си и съм доволен.

Хобхаус си отиде преди началото на карнавала, така че не можа да се позабавлява. Освен това, за да станеш истински венецианец, е необходимо време. Но за това пак в друго писмо.

Трябва да се облека за довечера. Има някаква ridotto^[3] и какво ли не още, да не говорим за баловете. И така, оставам твой и вечно твой:

Б.

Р.Ѕ. Изпращам ти настоящето, без да съм го прегледал, така че ме извини за грешките. Много се радвам на славата и щастливата съдба на „Лала“^[4] и пак те поздравявам с този заслужен успех."