Джордж Байрон
Писма и дневници (24)

До Уилям Банкс^[1]

„Любезни Банкс,

Твоята критика^[2] е ценна по много причини. На първо място, тя е единствената, в която ласкателствата играят незначителна роля; на второ място, аз вече съм се преситил от блудкави комплименти и имам по-добро мнение за твоя разум и способности, отколкото за чувствата ти. Приеми най-искрените ми благодарности за любезното ти решение, още по-добре дошло, защото е неочаквано. Що се отнася до една по-точна преценка, едва ли трябва да ти напомням, че съвсем малко от най-добрите стихотворения, написани на нашия език биха издържали на внимателен словесен анализ. Затуй не може да се очаква, че изблиците на едно момче (повечето стихотворения са написани в твърде ранен период) ще имат големи художествени достойнства както по отношение на замисъла, така и по отношение на изпълнението. Много от тях са написани в състояние на дълбока душевна депресия или пък по време на остри заболявания, откъдето произтичат и мрачните мисли. Мненията ни съвпадат, че «poesies Erotiqyues»^[3] будят най-много възражения. Но те се харесаха на божествата, на чийто олтар бяха поднесени, и това ми стига. Портретът на Помпоз^[4] беше създаден в Хароу след продължителни сеанси, което обяснява приликата или по-точно карикатурата. Той е твой приятел, мой никога не е бил и по тая причина повече няма да говоря за това. В Колежански стихове^[5] няма нищо лично. Може би отделни нотки да създават такова впечатление, но не бих ги махнал. Не се съмнявам, че ще бъдат заслужено охулени; това е справедливо наказание за моето несиновно отношение към такава прекрасна алма матер. Не ти изпратих екземпляр, за да не ни поставят в положението на Жил Блас и архиепископа на Гранада^[6], макар че този експеримент също си носи риска. Исках да чуя от теб една безпристрастна присъда. Ако ти бях подарил «Либелус», преди да получа писмото ти, щеше да изглежда като подкуп за комплименти. Без колебание ти казвам, че държах повече да чуя твоята критика, колкото и да е остра, вместо хвалебствията на хилядите. Същия ден бях удостоен с похвалите на Макензи^[7], прочутия автор на «Чувствителният човек». Не знам чие одобрение ме зарадва повече — неговото или твоето. Ще получиш младежките ми опити или поне всички онези, които са излезли досега. Имам един голям свитък в ръкопис, част от който може би ще се появи по-късно, но засега нямам нито време, нито настроение да го подготвям за печат. Напролет ще се върна в Тринити, за да опразня квартирата и да ти кажа последно сбогом. Реката Кам^[8] едва ли ще прелее от сълзите ми по този случай. Твоите следващи забележки ще ми бъдат от полза колкото и да са язвителни или горчиви за небцето ми, разглезено от сладостите на ласкателствата. Джонсън ни показа, че няма съвършена поезия, но да се поправи моята, ще бъде Херкулесов подвиг. Всъщност никога не съм мислил какво ще стане, след като напиша нещо, и досега съм публикувал само по молба на моите приятели. Въпреки че толкова е изприказвано за «Genus irritabile vatum»^[9], ние никога няма да се караме на тая тема. Поетическата слава съвсем не е пределът на моите желания. Сбогом.

Твой Байрон“