Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (99)

99

3:22 следобед

Агентите бързо си пробиха път през тълпата, свърнаха в една от страничните алеи и изчезнаха.

Хап разблъска група ученици и забърза след тях. Секунда-две по-късно изскочи в началото на алеята и сподавено изруга. И тук беше пълно с туристи. Продължи напред с мрачното предчувствие, че ги е изпуснал. Но десетина крачки по-нататък успя да ги зърне как завиват по друга уличка. Водеше ги набит младеж на не повече от трийсет, в отлична физическа форма. Тъмната му коса беше късо подстригана, а носът му сплескан и очевидно преживял няколко счупвания. Миг по-късно групата достигна оживена пресечка и Сплескания нос спря да се ориентира. Колебанието му продължи точно една секунда, после той махна към една алея, по стените на която бяха наредени запалени свещи.

Групата зави наляво, после надясно и изчезна зад поредния ъгъл. Осем секунди по-късно Хап надникна зад него и побърза да залепи гръб за стената. Агентите бяха спрели пред тежка дървена врата, вградена в каменна арка. Сплескания нос вдигна капачето на дървената кутия до нея. Хап видя как пръстите му набраха четири цифри на електронната клавиатура и хванаха желязната топка. Вратата се отвори. Агентите бързо влязоха през нея и тя се затръшна подире им.

3:26 следобед

Хап нямаше представа накъде водеше тази врата, нито пък колко време щеше да им е необходимо, за да открият президента и да го изведат навън. Много му се искаше Бил Стрейт и отрядът на Сикрет Сървис да са тук, а той да се свърже с някой от оперативните ръководители на ЦРУ и да получи по-точна информация. Но дори това да беше възможно, пак нямаше да е сигурен дали може да им се довери. Никак не обичаше ситуации като тази, но за съжаление нямаше избор.

Изведнъж му хрумна, че можеха да изведат президента и от друго място, което го накара да си помисли, че може би ще е най-добре да се върне обратно, да заеме позиция в близост до площадката и да се намеси в момента, в който се качват в хеликоптера.

В момента, в който се обърна с намерението да се оттегли, от сянката срещу дървената врата се отдели позната фигура. Хап се закова на място. Мъжът отвори капачето на охранителната система и уверено набра четирите цифри на кода. Ръката му се протегна към топката на бравата.

— Какво става, по дяволите? — смаяно се запита Хап. Мъжът беше мотоциклетистът, който му отне мястото на паркинга. Отдалеч личеше, че няма нищо общо със специалните служби. Бе по-скоро куриер, повикан за някаква пратка. В случай че екипът на ЦРУ изведе президента през тази врата, а в същото време мотоциклетистът влезе през нея, сигурността на обекта щеше да бъде силно застрашена.

Хап се раздвижи в мига, в който мотоциклетистът отвори вратата. Секунда по-късно дулото на 9-милиметровия му зиг зауер се заби зад ухото му.

— Не мърдай!

Мъжът хлъцна от изненада. Хап го дръпна към сянката на отсрещната сграда.

— Кой си ти, да те вземат мътните? — втренчи се в него Мигел Балиус.