Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (172)

172

12:57 следобед

С разтуптяно сърце Виктор се плъзна назад. Лаят на кучетата се чуваше откъм другата страна на езерцето и несъмнено се приближаваше. Мъжки глас обяви по уредбата нещо на полски, а след това и на английски:

— Дами и господа, молим за вашето търпение. Възникна малък технически проблем, който бързо ще бъде отстранен.

Технически проблем? О, господи! Бяха го открили!

Панически обърна глава. Очите му се плъзнаха по километричната ограда от бодлива тел, която чезнеше в гората. Кучешкият лай се усили. Пред него беше езерцето, вдясно се виждаше високата ограда, вляво беше някогашният крематориум, от който го деляха стотина-двеста метра открито поле. Нямаше друг избор, освен да поеме надясно. В главата му изплува резервният план, който също фигурираше в инструкциите. На около половин километър от езерото има обрасли с висока трева полуразрушени някогашни казарми. От тях бяха останали само бетонните основи и комините. Между тези руини трябваше да има и нещо като плевня, в която хитлеристите бяха държали каруците за превоз на труповете до крематориума. Под каменна плоча в ъгъла на тази плевня има малко скривалище, заредено с храна и вода, мобилен телефон и автоматичен пистолет. При провал на операцията той трябваше да се скрие в него и да чака обаждане.

Лаят се усили, кучетата се приближаваха. Някъде в далечината се дочу грохот на хеликоптерен двигател.

— Зарязваш пушката, събличаш дрехите и елиминираш миризмата — полугласно изрече Виктор, после скочи на крака и затича през високата трева към езерото.

Миг по-късно възпълният мъж на средна възраст си събу чорапите и обувките, после захвърли и дрехите. При тях отидоха пропускът и служебната карта на АП. Влезе във водата и заплува към отсрещния бряг. Къде е Ричард? Кой е Ричард, по дяволите? Това вече беше без значение. Защото това беше краят. Той прекрасно знаеше, че няма никакъв шанс.

13:03 следобед

— Открихме оръжието и дрехите му! — пропука в слушалките гласът на един от специалните агенти.

Мартин тичаше, стиснал в ръка зиг зауера, който му подхвърлиха на излизане от командния пункт. Пред очите им се разкри малко езеро, на брега на което лаеха полицейските кучета. Бил Стрейт беше на петдесетина метра напред, поддържайки високо темпо с автомат в ръка. Изведнъж той рязко зави към далечния край на езерото, зад което се виждаха останките на някакви полусрутени сгради, вероятно бивши казарми.

Мартин пое след него, отделяйки се от веригата агенти. Стрейт очевидно беше решил да се справи сам с проблема.

На петдесетина метра пред него агентът прескочи малък поток. Секунди по-късно Мартин стори същото. Дробовете му горяха от липсата на кислород, но той се стараеше да не изостава. За миг изгуби от поглед широкия гръб на Бил, после го видя да тича по тясната чакълеста пътека към разрушените казарми.

Стрейт извърна глава и рязко забави ход. Спря, извика нещо в микрофона на яката си и отново хукна.

Мартин излезе на пътеката, опитвайки се да поддържа дистанцията. Но на завоя се подхлъзна и падна на една страна. В следващия миг беше на крака, без да обръща внимание на болката. Разстоянието между него и агента бавно се топеше: четирийсет, трийсет, двайсет метра.

Стрейт спря пред някаква порутена постройка с каменна основа. Вдигна автомата и предпазливо се насочи към полуотворената врата.

— Бил, чакай! — изкрещя Мартин.

Стрейт или не го чу, или не му обърна внимание. Блъсна вратата и изчезна във вътрешността на постройката.

Три секунди по-късно Мартин се озова на прага. Отвътре се разнесоха приглушени и напрегнати гласове, последвани от острия лай на автоматично оръжие.

— Исусе! — хлъцна Мартин, сгуши врат между раменете си и блъсна вратата.

Стрейт рязко се завъртя и вдигна автомата.

— Не стреляй! — изкрещя Мартин.

Задъхан и плувнал в пот, агентът закова поглед в лицето му. Това продължи една безкрайно дълга секунда, после дулото на автомата се наклони към земята. Бил кимна към задната част на постройката.

Там, върху широка бетонна плоча, лежеше голото тяло на мъж на средна възраст. В ръката си стискаше автоматичен пистолет 45-и калибър, а гърдите му представляваха кървава каша от плът, кръв и натрошени кости.

— Виктор Янг — задъхано промълви Стрейт. — Това ли е човекът, когото си видял във Вашингтон?

Мартин коленичи пред трупа. В същия момент през вратата нахлуха половин дузина агенти. Мартин го огледа внимателно, после бавно се изправи и кимна.

— Да, той е.

Стрейт изпусна въздишка на облекчение и придърпа микрофона.

— Хап, тук Бил — тихо, но отчетливо рече той. — Пипнахме го. Мисля, че шоуто може да продължи.