Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (166)

166

Военновъздушна база „Шпангдалем“, Германия, 3:15 сутринта

Мартин изпъшка и се обърна в полусън, внимавайки да не притиска бинтованото си рамо и част от шията. Беше получил отделна стая в офицерското общежитие. В съседство спяха Хап и Бил Стрейт, президентът беше настанен малко по-надолу по коридора.

Кацнаха в американската база „Шпангдалем“ без предварително съгласуване. При нормални обстоятелства би трябвало да го сторят във военновъздушната база „Рамщайн“ на борда на някоя от президентските машини. Но сега обстоятелствата бяха далеч от нормалните. За пристигането им знаеха само комендантът на базата и няколко офицери от щаба. Медицинският екип на борда на хеликоптера прегледа президента и го изпрати да почива. Един важен гост, пристигнал инкогнито и поставен под усилена охрана, точка по въпроса.

Хосе, Деми, Мартин и Хап бяха откарани в лазарета на базата. Доколкото на Мартин му беше известно, Хосе и Деми щяха да останат там през следващите няколко дни. Семейството на младежа беше уведомено и баща му вече беше излетял от Барселона заедно с Мигел.

Ех, този Мигел!, усмихна се в мрака Мартин. Какво беше преживял като обикновен шофьор на лимузина! И в какъв близък приятел се беше превърнал! Същото се отнасяше и за момчетата: Амадо, Хектор и особено Хосе — горкото хлапе, което беше отказало да се спусне в онзи комин към подземния тунел, защото беше дълбоко убедено, че отиват в Ада. Без да има представа, че адът го чака през всичките дълги часове, които им предстояха. Да не говорим за ада, в който бяха попаднали Амадо и Хектор, а след това и Мигел, опитвайки се да спечелят време за президента, притиснати жестоко от испанската полиция и американските тайни служби.

По време на дългия полет през Европа президентът го беше оставил насаме със себе си. Прекосиха Пиренеите и навлязоха във въздушното пространство на Франция, след което поеха на север към Люксембург. Малко след това пресякоха германската граница близо до Трир и кацнаха в базата „Шпангдалем“. През цялото това време Харис развиваше трескава дейност. Най-напред осъществи пряка връзка с президента на Франция и канцлера на Германия, с които проведе тристранен конферентен разговор. Стигнаха до единодушното мнение, че откриващата се среща на високо равнище на НАТО трябва да започне точно в 13:00 часа, както беше по програма. Но заради сигурността мястото на срещата трябваше да се промени. След оживени контакти между съответните външни министерства двайсет и шестте страни членки единодушно се съгласиха срещата да се проведе не във Варшава, а на мястото, предложено от американския президент: бившия нацистки концлагер „Освиенцим“ в Южна Полша, който при създалите се обстоятелства изглеждаше особено уместен. Там Харис щеше да произнесе кратка реч, в която щеше да обясни както причините за промяната на мястото, така и онези, които го бяха принудили да изчезне от Мадрид по-рано през седмицата.

Веднага след това президентът се свърза с прессекретаря на Белия дом Дик Грийн, който вече летеше към Варшава заедно с журналисти от най-големите медии. Съобщи му, че срещата ще се състои в Освиенцим, и добави, че предстоят големи промени в кабинета, които обаче трябва да останат в тайна до последния момент.

След самоубийствения скок на д-р Джеймс Маршъл от борда на хеликоптера и „случайната“ смърт на Джейк Лоу, за която му разказа Бил Стрейт, президентът нямаше как да не си спомни за отровната капсула в устата на Мериман Фокс. Това го накара да заповяда на Хап незабавна връзка с началника на охраната на вицепрезидента Роли Сандовал, който получи задачата дискретно да усили охраната на вицепрезидента и хората от екипа му, за да бъдат предотвратени евентуални опити за „самонараняване“.

После дойде ред на телефонните разговори с членовете на правителството: с вицепрезидента Хамилтън Роджърс, държавния секретар Дейвид Чаплин, министъра на отбраната Терънс Лангдън, председателя на Съвета на началник-щабовете Честър Кийтън и шефа на кабинета Том Кърън. Тези разговори бяха напрегнати и изключително кратки. Президентът настоя всеки един от тях да връчи оставката си на председателя на Камарата на представителите по факса в рамките на един час. С предупреждението, че онзи, който откаже да го стори, ще бъде моментално уволнен. След това им заповяда най-късно до обяд на следващия ден да се явят в американското посолство в Лондон, където щяха да бъдат арестувани по обвинение в държавна измяна. Накрая позвъни на директора на ФБР във Вашингтон, обясни му случилото се и поиска арест за конгресмен Джейн Дий Бейкър, която бе в делегацията на вицепрезидента в Европа, и екстрадирането на американския гражданин Евън Бърд с постоянен адрес в Мадрид, Испания. Обвиненията срещу тях трябваше да бъдат същите като на останалите.

После Харис се прехвърли в другия край на широката кабина, осведоми се за състоянието на Хосе и Деми, поговори с тях и се върна за чаша кафе с Хап и Мартин. Едва тогава си позволи да се отпусне на тясното легло и да поспи. Докато чакаше сънят да дойде, той прехвърли в главата си предстоящата реч в Освиенцим. Все още не беше наясно какво ще съдържа тя, но се надяваше, че нещата ще му се изяснят в движение, както винаги досега. Веднага след като кацнаха в Шпангдалем, той се затвори в стаята си и отново се зае с предстоящата реч.

Мартин отново се обърна в леглото. В далечината се чуваше грохотът на излитащи изтребители, което на това място беше нещо нормално. В базата бе разположена 52-ра ескадрила на американските ВВС, която поддържаше 24-часово бойно дежурство във въздуха.

Деми.

Тя беше дошла при него след малко повече от час във въздуха. Лекарите бяха обработили изгарянията и й бяха инжектирали слабо успокоително. След което я бяха облекли в болничен халат и й бяха предложили да си легне. Но тя ги беше помолила да я оставят при Мартин. Дълго време репортерката просто мълча, вперила поглед в пространството. Вече не плачеше, но в очите й все още проблясваха сълзи — може би на облекчение, може би на недоверие, че всичко е свършило.

Не каза защо иска да седне до него, а и той не я попита. Остана с впечатлението, че иска да поговорят, но не знаеше откъде да започне. А може би беше твърде изтощена, за да отвори уста. Накрая тя все пак се овладя и очите й се заковаха в неговите.

— Ставаше въпрос за майка ми, а не за сестра ми. Тя изчезна в Париж, когато бях на осем години, а малко след това почина баща ми. — Говореше тихо, почти шепнешком. — Оттогава насам не съм спирала да я търся. Обичах я страшно много, а знаех, че и тя… и тя ме обичаше. — Сълзите потекоха по лицето й. Той понечи да каже нещо, но тя го спря. — Добре ли си?

— Да.

— Много съжалявам за това, което ти причиних — усмихна се през сълзи тя. — На президента също.

Той протегна ръка и нежно избърса сълзите от лицето й.

— Всичко е наред — прошепна. — Вече сме добре. Всички сме добре.

Тя стисна ръката му между дланите си, отпусна се назад и в следващата секунда вече спеше.

Мартин я погледа известно време, след което извърна глава. Беше сигурен, че ако продължи да я гледа, ще се разплаче. Емоциите, които го обзеха, не бяха само реакция на всичко преживяно, но и нещо друго.

По време на онзи обяд в „Четирите котки“ в Барселона Деми прояви интерес към съдбата на Каролайн, а след това го попита защо беше проследил Фокс — първо в Малта, а след това и в Испания. Чула отговорите, тя се усмихна и поклати глава: „Значи сте го направили от любов“.

Едва сега той разбра, че тя бе имала предвид колкото неговите отношения с Каролайн, толкова и чувствата, които изпитваше към собствената си майка. И двамата го бяха направили от любов.

Сега тя бе заспала с ръката му между дланите си, в пълно физическо и психическо изтощение. А той осъзна, че отново става въпрос за подобно чувство. Чувство на интимна близост, което болезнено му напомняше за Каролайн в онази вашингтонска болница. Тя също бе заспала, стискайки ръката му в последните часове от живота си.

Познаваше Деми една от десетина дни. А Каролайн беше обичал през целия си живот.

И все още я обичаше.