Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (28)

28

Мадрид, 10:40 вечерта

Светлините на нощния Мадрид проникваха в затъмненото купе на лимузината. Вечерята в Паласио де ла Монклоа — резиденцията на новоизбрания министър-председател на Испания, беше преминала нормално. На нея според предварителната уговорка бяха поканени двайсетина едри индустриалци. Но разговорът с тях не бе особено интересен. И по тази причина той вече го беше изхвърлил от главата си.

В президентската лимузина пътуваха четирима: агентът на Сикрет Сървис зад волана и колегата му с автоматична карабина до него, а на задната седалка седеше президентът Харис в компанията на началника на охраната Хап Даниълс. Системата за вътрешна връзка беше изключена, а това означаваше, че никой не можеше да чуе разговора между двамата пътници.

Кортежът от автомобили беше значително намалял. В него бяха само двата черни джипа на Сикрет Сървис и комуникационният хамър. Обичайната линейка липсваше, нямаше ги и микробусите на президентските сътрудници и медиите. Малката кавалкада пътуваше към богатото мадридско предградие Ла Моралеха, където президентът щеше да изпие едно питие в компанията на стария си приятел Евън Бърд. Бившият кореспондент на една от големите медии бе служил като прессекретар на покойния президент Чарлс Кабът. За известно време беше изпълнявал същата длъжност и при Харис, след което се бе пенсионирал и се бе преместил да живее в околностите на Мадрид. След кратката визита щяха да се върнат в хотел „Риц“, чийто четвърти етаж беше изцяло ангажиран за президентската делегация. Харис очакваше това да се случи час по-скоро, защото наистина се нуждаеше от хубав здрав сън.

Хап Даниълс започна да чете записките в бележника, разтворен на коленете му. Тук той не разполагаше с блекбъри и нямаше никакъв шанс за електронно проследяване на информацията, която беше получил чрез една от кодираните телефонни линии на борда на Еър Форс-1 и я беше прехвърлил в бележника си.

— Според мнението на компетентните власти самолетът, с който са летели конгресмен Парсънс и синът му, е катастрофирал поради пилотска грешка. При огледа на отломките не са били открити никакви неизправни системи.

— Знаем становището на компетентните органи, Хап — кимна Харис. — Това ли е всичко, до което успя да се добереш?

— Да, що се отнася до катастрофата. Но има един друг факт, на който малцина са обърнали внимание: мисис Парсънс също е трябвало да бъде на борда. Променила е плановете си в последния момент и е отлетяла за Вашингтон с редовен полет. Станало е абсолютно случайно. Катастрофата не се свързва с каквито и да било конспирации, липсват подозрения за умисъл. Самата мисис Парсънс не е изразявала такива, поне публично. По всичко личи, че става въпрос за нещастен случай.

— Нещастен случай, значи — замислено промърмори Харис.

— Да, господин президент.

За момент Харис си зададе въпроса какво е накарало Каролайн да промени плановете си, после въздъхна и премина към следващия въпрос.

— Какво знаем за човека в болничната стая на Каролайн, на когото тя е осигурила юридически достъп до архивите на семейството си?

— Това, което знаехме и преди. Името му е Никълъс Мартин, американец, заселил се в Манчестър, Англия, където работи като ландшафтен архитект. Ако съдим по показанията му пред окръжната полиция, той е стар приятел на семейство Парсънс. Според разследващите детективи между него и Каролайн Парсънс са съществували някакви по-близки взаимоотношения. Той твърди, че са били просто стари приятели. Доказателства няма, но Мартин със сигурност не е изнудвал съпругата на конгресмена.

— Защо го е разпитвала полицията?

— Заради няколко настоятелни обаждания по телефона до личния лекар на мисис Парсънс, направени непосредствено след смъртта й. Искал подробности за заболяването, но лекарката отказала. Полицията го подозира за убийството й, но поради липса на доказателства го качила на самолета за Англия с настоятелния съвет да не се връща повече.

— Какво знаем за убийството на личния лекар на Каролайн Парсънс?

— Грозна работа, господин президент. Била е обезглавена.

— Обезглавена?

— Да, сър. Главата не е намерена. Полицията мълчи по въпроса, а следствието е прехвърлено на ФБР.

— Кой и кога ще информира Белия дом за хода на следствието?

— Не знам, сър. Вероятно са стигнали до заключението, че това не е необходимо.

— А защо са я обезглавили?

— Вероятно допускате терористичен акт на някоя ислямистка групировка.

— Няма значение какво допускам, а какво зная. До този момент информацията ми е доста оскъдна. Обади се на някой от приятелите си във ФБР и го помоли да те държи в течение. Кажи им, че проявявам личен интерес към следствието, но не желая то да попадне в центъра на медийното внимание. Не е нужно да дразним ислямския свят повече от необходимото, особено ако се окаже, че престъплението е извършено от някой психопат.

— Слушам, сър.

— А сега да поговорим за Каролайн Парсънс — смени темата президентът. — Искам пълен доклад за заболяването й. Каква е била инфекцията, как се е заразила, как е била лекувана — от първоначалната диагноза до смъртта й. Максимално предпазливо, без да се вдига шум. Става въпрос за смъртта на четирима души в един много кратък отрязък от време. Трима от една фамилия, плюс семейния им лекар.

— Длъжен съм да ви съобщя и още нещо, господин президент — вдигна глава Даниълс. — Не зная дали има значение, но е свързано с конгресмен Парсънс.

— Какво по-точно?

— На два пъти е направил опит да си уреди лична среща с вас. Веднъж по време на заседанията на подкомисията за борба с тероризма, втори път веднага след приключването им.

— Откъде знаеш това?

— Молбата е била предадена от секретарката му, която обаче не е получила отговор.

— Майк Парсънс имаше пълен достъп до мен, по всяко време. Това беше добре известно както на началника на кабинета, така и на секретарката ми. Какво се е случило?

— Не зная, сър. Трябва да попитате тях.

Хап Даниълс изведнъж вдигна ръка и докосна слушалката на главата си. В същия момент лимузината забави ход, направи рязък завой надясно и пое по дълга частна алея.

— Благодаря — промърмори в микрофона началникът на охраната и вдигна глава към президента. — Пристигнахме в резиденцията на мистър Бърд, сър.