Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (71)

71

Хотел „Палас“, Барселона, 8:40 сутринта

Джейк Лоу и Джеймс Маршъл влязоха в четиристайния апартамент, ангажиран от началник-кабинета на президента Том Кърън, който все още действаше от американското посолство в Мадрид. Техниците на Сикрет Сървис бяха окупирали една от стаите и вече работеха за организирането на временен координационен център, който щеше да има пряка връзка с посолството в Мадрид и Белия дом. През последните двайсет и четири часа никой от двамата не беше мигнал. Бяха смъртно уморени, със зачервени очи и наболи бради. На всичкото отгоре от доста време насам не бяха имали възможност да говорят насаме. Двамата влязоха в малката всекидневна.

— Този кошмар продължава прекалено дълго — изръмжа Лоу в мига, в който затвори вратата след себе си. — Вдигам кръвно само при мисълта, че той винаги е един ход напред!

Маршъл свали сакото си и го преметна върху облегалката на близкия стол. После включи телевизора и потърси Си Ен Ен. Погледа известно време, след което стана, пристъпи към масата, на която беше сервирана лека закуска, и си наля кафе.

— Искаш ли?

— Не! — нервно отвърна Лоу, прокара пръсти през косата си и пристъпи към прозореца. В следващата секунда рязко се завъртя. — Той е решен да ни пречупи, разбираш ли?

— Няма да успее.

— Така мислехме и преди, помниш ли? — уморено въздъхна Лоу. — Но той стана президент. А сега се измъкна от „Риц“ и продължава да ни се изплъзва.

— Нека направим кратка рекапитулация — хладно отвърна Маршъл и седна на един от столовете с права облегалка, от който можеше да вижда телевизора. — Първо, той няма почти никаква възможност за електронна комуникация с когото и да било, без да бъде засечен. Още повече че вече знаем в кой географски район се намира. Към това трябва да прибавим и мащабите на издирването. Двамата с Мартин може и да са игли в купа сено, но тази купа намалява непрекъснато, сламка по сламка. Всичко е въпрос на време, може би на часове. В крайна сметка сламките ще свършат и иглите ще лъснат на пода. Второ, вицепрезидентът вече пътува за Мадрид, където ще обсъди ситуацията с президента на Испания.

— Знам! — нетърпеливо го прекъсна Лоу. — Ще кацне след около час. Но какво общо има то с нашата ситуация?

— Много общо. Защото нашият уважаван президент, без да иска, ни предложи невероятен шанс да поставим вицепрезидента в центъра на глобалната война с тероризма. Той е изключителен в тази област, почти толкова добър, колкото и Харис. Защо трябва да държим в тайна неговото пристигане? Той е загрижен за войната с тероризма и обявява това на висок глас тук, в Испания, просто защото президентът го няма. Трябва да го доведем още днес следобед и да го пуснем на улицата без сако и по навити ръкави. Да му позволим да разговаря с обикновените граждани, да го покажем как се консултира с испанската полиция. Нека обяви пред света, че е горд да представлява Америка вместо президента. Нека подчертае, че президентът Харис се отнася изключително сериозно към терористичните заплахи и е твърдо решен да направи всичко възможно те да не попречат на пътуването му до Варшава, където трябва да произнесе реч. И да добави, че работи върху нея дори и в уединение. Имаме уникалния шанс да покажем на света, че вицепрезидентът е готов да поеме управлението на страната, Джейк. Това е шанс, който се появява веднъж на милион години! — По устните на Маршъл пробяга лека усмивка. — На всичкото отгоре се появява броени часове преди да поеме царската корона заради някакъв нелеп инцидент…

— Забравяш Питър Фадън — загрижено подхвърли Лоу. — Той знае за Каролайн Парсънс и подозира нещо нередно в смъртта на Майк Парсънс. Знае и за Мериман Фокс, не вярва на официалната версия за изчезването на президента. Продължава да рови и аз очаквам неприятности с „Уошингтън Поуст“.

— Не съм го забравил, Джейк. Веднага след като инсталират обезопасения телефон, ти ще се обадиш във Вашингтон и ще поискаш да му сложат юздите. А що се отнася до президента, започвам да си мисля, че май ще е най-добре изобщо да не го открият — нито Хап, нито ЦРУ, нито испанските тайни служби.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че много се надявам преподобният Бек да е пръснал достатъчно трохи след себе си, за да накара Никълъс Мартин да хукне към „Монсерат“ с надеждата да се изправи срещу доктор Фокс. От снощния инцидент в хотела, обаждането на Фадън тази сутрин и малкия трик с телефона в пикапа можем да предположим, че той прави всичко възможно, за да ни заблуди. Причината може да бъде само една: президентът е с него. И двамата имат причини да търсят среща с Фокс и ако го направят, преди Хап да ги открие… — По устните на Маршъл отново пробяга усмивка. — Мартин ще изчезне, а ние ще получим тялото на президента, което ще превозим по въздуха до „тайното му скривалище“, където по фатално стечение на обстоятелствата той ще получи внезапен инфаркт или нещо друго. Доктор Фокс ще има грижата за максимално достоверна формулировка. Не мислиш ли, че така нещата ще се подредят далеч по-лесно?

Лоу отново насочи вниманието си към екрана. Репортажът на Си Ен Ен за някаква самолетна катастрофа в Перу беше последван от включване на живо от Барселона, където продължаваше мащабното издирване на терористи. Арестувани били двайсет и седем души, очаквали се и нови арести.

Лоу изключи телевизора и се обърна към Маршъл. Капчици пот блестяха на челото му. Беше блед.

— Уморен съм, Джим. Уморих се да мисля. Позвъни във Вашингтон, а след това легни да поспиш — каза Лоу, без да отделя поглед от телевизионния екран. — Дори час сън ще ти бъде от полза, защото ни чака още много работа.