Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (74)

74

Мадрид, 9:30 сутринта

Питър Фадън гледаше с невиждащи очи през прозореца. Почти не чуваше радиото, по което звучаха американски рок балади, в душата му се бореха възбуда и страх. Беше позвънил на Никълъс Мартин с дълбокото убеждение, че той знае нещо за изчезналия президент, за трагедията на семейство Парсънс и за показанията на Мериман Фокс пред подкомисията на Конгреса. Освен това Барселона — градът, в който се намираше Мартин, се беше превърнал в арена на най-мащабната полицейска акция в историята на страната, официалната версия за която беше „издирване на терористи“.

Беше разговарял с Мартин малко след седем, само преди около два часа. Разговорът така и не завърши, защото Мартин неочаквано го прекрати с обещанието да се обади при първа възможност. До този момент не го бе направил, а на трите му позвънявания се включваше гласова поща. Къде бе този човек? Какво, по дяволите, ставаше?

Ако подозренията му бяха верни и властите не издирваха терористи, а други хора, това все още не беше станало достояние на никой от колегите му. Което означаваше, че ако се добере до нещо, той щеше да получи шанс за ексклузивен репортаж за инцидент с политическо, а може би и историческо значение.

Въпросът беше как да се ориентира в ситуацията. Имаше предостатъчно професионален опит и знаеше, че ако се свърже с редактора си във „Уошингтън Поуст“, информацията му — поверителна или не — автоматично ще стигне до ушите на главния редактор. Което почти сигурно означаваше, че в журналистическите среди ще плъзнат слухове и вратите на ада ще се отворят. Но Фадън нямаше никакво намерение да се боричка с навалицата от жадни за сензация репортери и беше готов да вземе съответните мерки.

9:35 сутринта

Пред очите му се появи позната картина. Пътуваха по Кале де Алкала и всеки момент щяха да навлязат в прочутия Пласа де Торос — Площада на биковете, за да излязат на Авенида де ла Пас. Фадън добре познаваше пътя за летището. Беше идвал в Мадрид много пъти като европейски кореспондент на „Уошингтън Поуст“. Четири години в Лондон, по две в Рим и Париж, една в Истанбул. Отчитайки трафика, той пресметна, че ще стигне до терминала за по-малко от двайсет минути — точно навреме, за да хване полета на „Иберия“ за Барселона.

9:37 сутринта

Излязоха на Авенида де ла Пас и Фадън за миг затвори очи. Беше станал рано, за да говори с максимален брой служители на „Риц“ — сервитьори, камериерки, кухненски работници, нощни управители, охрана. После се прибра в стаята си и до четири часа записваше чутото. В шест и половина взе душ, резервира място в самолета за Барселона и се обади на Ник Мартин. Събраха му се едва два часа сън. Нищо чудно, че беше уморен.

Изведнъж таксито забави ход. Фадън отвори очи точно навреме, за да види как шофьорът завива по някаква пресечка.

— Хей, накъде тръгна? — рязко попита той. — Това не е пътят за летището!

— Съжалявам, сеньор — отвърна на развален английски шофьорът. — Но нищо не мога да направя.

— Защо?

— Заради тях — погледна в огледалото човекът.

Фадън се обърна. Зад таксито се движеше черна кола, в която имаше двама души с тъмни очила.

— Кои са тези, по дяволите?

— Съжалявам, сеньор, но трябва да спра.

— Да спреш ли? Защо?

— Съжалявам.

Таксито се залепи за тротоара. По радиото продължаваха да текат старите рок балади. Шофьорът изскочи навън и побягна, без да се обръща назад.

— Какво става?! — извика Фадън, пронизан от страх и мрачни предчувствия. Ръката му напипа ръчката на вратата. Изскочи навън в мига, в който черната кола спря зад таксито. Той хукна, без дори да погледне натам. След секунди изскочи на някаква пресечка и слезе на платното, без да се оглежда. Екна пронизителен вой на клаксон, последван от скърцане на гуми. Фадън направи странен пирует на върха на пръстите си и успя да заобиколи муцуната на синия микробус, който за малко не го блъсна. В следващия миг стъпи на отсрещния тротоар и се понесе към малък площад. Заобиколи някакъв фонтан и хукна по посипана с чакъл алея. Едва сега си позволи поглед през рамо. Мъжете тичаха след него. Бяха късо подстригани, облечени в джинси и тениски. Приличаха на американци и несъмнено бяха такива.

— Исусе! — изкрещя той и продължи да тича.

Пред очите му се появи алея с храсти от двете страни, която водеше към съседната улица. Той пое по нея с пламнали дробове. В дъното видя автобус на градския транспорт, от който слизаха пътници. Нямаше смисъл да се обръща, беше сигурен, че онези са по петите му. Напрегна последни сили и се понесе към автобуса, който беше на десетина метра от него. Очакваше всеки миг нещо да го удари по главата или да го препъне. Пет метра. Три. Вратите на автобуса започнаха да се затварят.

— Хей, почакай! — изкрещя той. — Почакай, за бога!

Вратата се отвори в момента, в който стигна до нея. Миг по-късно беше вътре. Вратата се затвори със съскане и автобусът потегли.