Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (167)

167

6:10 сутринта

Първото почукване на вратата го изтръгна от дълбокия сън, а второто го накара да отвори очи.

— Да — дрезгаво подвикна Мартин, без да има представа къде се намира.

Вратата се отвори и в стаята влезе президентът. Беше сам.

— Извинявай, че те събудих — тихо рече той.

— Какво има? — надигна се на лакът Мартин.

Братовчедът Джак все още беше без перуката си, а на носа му продължаваха да стоят очилата без диоптри, които бе купил в Мадрид като част от дегизировката си. До този момент никой освен посветените не беше разпознал в него Джон Хенри Харис, президента на Съединените щати. За това едва ли можеше да допринесе и светлосинята пижама, която беше взел назаем за нощта и която изобщо не му беше по мярка.

— След един час излитаме за срещата на НАТО в Освиенцим — съобщи Харис. — Отново ще използваме големия „Чинук“.

Мартин отметна завивките.

— Значи е дошло време за официалното сбогуване, така ли?

— Никакво сбогуване — поклати глава президентът. — Искам да дойдеш с мен и да присъстваш на речта ми.

— Аз?

— Да, ти.

— Господин президент, това е твоето шоу. Аз мисля да се прибирам в Манчестър, където ме чака много работа. Разбира се, ако вече не са ме уволнили.

— Ще ти дам бележка — усмихна се Харис. — В нея ще пише: „През последната седмица Никълъс Мартин не се яви на работа, защото беше зает да спасява света“.

— Господин президент… — започна Мартин, после млъкна. Почувства се неудобно от това, което щеше да каже и как щеше да бъде прието. — Не мога да се появявам с теб на публично място. Там ще има прекалено много хора и камери. Не става въпрос само за мен. Имам сестра, която живее в Швейцария. Не бих искал да я излагам на опасност… — Гласът му заглъхна.

— Някой те издирва, така ли? — погледна го изпитателно президентът.

— Да.

— Фокс спомена, че си бивш полицай. Вярно ли е това?

Мартин се поколеба. Много малко хора знаеха кой всъщност бе той, но ако не се довереше на човека срещу себе си, значи не можеше да се довери на никого.

— Да — неохотно призна той. — Бях детектив в отдел „Убийства“ на ПУЛА. В един момент попаднах в ситуация, при която загинаха повечето от подчинените ми.

— Защо?

— Заповядаха ми да ликвидирам един арестант, но аз отказах. Беше в разрез с принципите на хората от отряда. В резултат настроих срещу себе си неколцина от опитните полицаи, които се опитаха да ме убият. Промених името и самоличността си, сестра ми също. Реших да нямам нищо общо с полицията и насилието. Напуснахме Щатите и започнахме нов живот.

— Това е станало преди около шест години, нали?

— Откъде знаеш? — стреснато го изгледа Мартин.

— Простите изчисления показват, че някъде по това време нашумя името на Ред Макклачи.

— Какво? — наежи се Мартин.

— Командирът на легендарния Отряд пет-две. Половината от населението на Калифорния знаеха кой е той и за какво става въпрос. Запознах се с него преди години, бях още сенатор. Кметът ме покани на погребението му.

— Бях негов партньор, когато го убиха.

— И детективите обвиниха теб.

— Да, както и за всичко останало. Малко по-късно отрядът беше разформирован.

— А към настоящия момент никой от тях не знае как се казваш, къде живееш и с какво се занимаваш.

— Продължават да ме издирват по интернет. Имат собствен уебсайт, отворен за всички ченгета по света. Най-малко веднъж в месеца пускат искане за издирването ми — разбира се, уж че търсят стар боен другар. За истинските им намерения зная единствено аз. Положението ми е много сериозно, но основното ми безпокойство е свързано със сестра ми.

— Каза, че живее в Швейцария, нали?

— Да. Казва се Ребека, работи като гувернантка в едно богато семейство близо до Женева. — По лицето на Мартин пробяга усмивка. — Някой ден ще ти разкажа и нейната история. Тя е съвсем различна.

Президентът го погледна дълго и изпитателно, после тръсна глава.

— Ела в Освиенцим. Ще те държим извън обхвата на камерите, обещавам. А после можеш да се прибереш у дома.

— Аз…

— Братовчеде, ти беше до мен през цялото време. Беше свидетел на всичко, което направих. Ако започна да се обърквам и да пропускам нещо, един поглед към теб ще ми бъде достатъчен да си припомня истината.

— Не те разбирам.

— Готвя се да кажа неща, които от дипломатическа гледна точка би трябвало да бъдат премълчани. Давам си ясна сметка, че светът ще ги приеме отрицателно. Но въпреки това ще ги изрека. Защото съм убеден, че е настъпило времето народните избраници да казват истината на хората, които са ги избрали — независимо дали искат да я чуят, или не. Политиците по света вече не могат да се държат както досега. — Президентът замълча, после тихо добави: — Не искам да съм сам, Никълъс. Ела с мен, моля те. Имам нужда от присъствието ти, от моралната ти подкрепа.

— Толкова ли е важно това?

— Да, важно е.

— Но нали ще ми напишеш и извинителната бележка, според която съм спасявал света? — усмихна се Мартин.

— Можеш сам да я съставиш.

— И после ще мога да се прибера у дома?

— Да, след това всички ще се приберем у дома.