Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (121)

121

10:24 вечерта

Мартин и президентът Харис скачаха по дървените траверси в отчаян опит да не оставят следи от присъствието си в тунела. Разликата от почти трийсет години между двамата почти не си личеше. И двамата бяха потни и крайно изтощени поради липсата на храна. Към това се прибавяше и мрачното убеждение, че преследвачите им рано или късно щяха да открият някоя от скритите вентилационни шахти и да ги последват в тунела.

Крепеше ги единствено надеждата, че ще успеят да се доберат до изхода на галерията, която Фокс беше използвал за пренасяне на експерименталния си материал. И то преди самите те да се превърнат в такъв. Но тази надежда се помрачаваше от друга мисъл — ами ако това място все още функционираше? Ако имаше охрана? Ако някъде тук се криеха членове от екипа на Фокс? Макар и смразяващи, в момента тези въпроси бяха без значение. Пред тях имаше само един път и той беше напред.

10:27 вечерта

Съветникът по националната сигурност Маршъл пишеше на лаптопа си, сгушен в дъното на кабината на хеликоптера. Отпред дремеха пилотите, а зад тях медиците играеха карти. В репродукторите се чуваха репликите, които си разменяха Бил Стрейт и оперативните групи, примесени с пукота на статичното електричество. Вратата се плъзна встрани и в процепа се появи Джейк Лоу, мокър до кости.

— Трябва да поговорим — подхвърли към Маршъл той. — Насаме.

Трийсет секунди по-късно двамата напуснаха топлата кабина и излязоха навън. Лоу затръшна вратата, а Маршъл вдигна качулката на якето си.

— Подозирам предателство! — каза с треперещ глас Лоу и насочи пръст към стръмните скали, осветявани от светкавиците. — Той ще се измъкне жив и здрав, ще започне да говори и хората ще му повярват! Хап вече ни предупреди за това, задавайки въпроса какво ще се случи, когато президентът се появи. Между другото, къде изчезна този човек? — Лоу замълча за момент, преглътна и продължи: — Наистина ли е стреляно по него? Мъртъв ли е? Или е някъде там, разбрал е какво става и действа, за да го предотврати?

Очите на Маршъл изпитателно се плъзнаха по лицето му. Видя един психически разстроен и уморен човек, който явно губеше самообладание.

— Ела да се поразходим — каза той и тръгна напред в дъжда. — Струва ми се, че си уморен, Джейк — подхвърли след известно време той, решил да спести на колегата си по-тежките думи.

— Всички сме уморени — нервно отвърна Лоу. — Какво значение има? Според мен трябва да отложим Варшава. Веднага, още в този миг! Иначе рискуваме да изпуснем нещата от контрол! Но ако го направим, всичко ще си дойде на мястото. Харис ще излезе, ще започне да ни обвинява, ще предупреди германците и французите. След което няма да се случи нищо и той ще изпадне точно в положението, което ни е нужно. Ще прилича на неуравновесен човек, който бълнува за заговори. Но ако извършим убийствата, всички ние ще сме готови за затвора. Не само заради измяна, но и по ред други обвинения, особено ако експериментите на Фокс станат обществено достояние. Можем да очакваме втори Нюрнбергски процес. Заговор за военни престъпления и престъпления срещу човечеството, плюс експерименти върху живи хора без тяхното съгласие.

Маршъл отговори едва след като изминаха още десетина крачки в дъжда.

— Вече говорихме по този въпрос, Джейк — промълви безстрастно той. — Не можем да отложим операцията. Задвижени са твърде много механизми.

Дъждът се лееше, светкавици танцуваха около близките върхове. Но Лоу не беше готов на никакви отстъпки.

— Май не проумяваш какво ти казвам, а? — извика той. — Той все още е президент на Съединените щати! Какво ще стане, ако се измъкне жив от тунелите и започне да говори, а през това време ние извършим планираните политически убийства? Вслушай се в думите ми, за бога! Вицепрезидентът трябва да отмени заповедта си. Веднага, още тази нощ! Ако не го стори, губим всичко!

Намираха се на стотина метра от хеликоптера. Вляво, горе-долу на същото разстояние, светеше командният пункт.

— Ти наистина ли допускаш, че той ще се измъкне жив, без да успеем да реагираме?

— Точно така. Той ще се измъкне жив, а ние няма да успеем да реагираме. Просто защото не сме готови за подобна ситуация.

В същия миг небето се раздра от ослепителна светкавица, всичко наоколо беше залято от нетърпимо бяла светлина — каменистото плато, хеликоптерът, набързо издигнатата палатка над командния пункт, стръмната урва от двете страни на пътеката. После настъпи мрак, разтърсен от оглушителна гръмотевица.

— Внимавай — хвана го за ръката Маршъл. — Пътеката е опасна.

— Ама ти пак не ме слушаш! — ядосано се дръпна Лоу.

— Слушам те, Джейк — спокойно отвърна Маршъл. — И мисля, че си прав. Не сме подготвени за подобен развой на събитията. Може би рискът наистина е твърде голям. Не можем да рискуваме, особено след като вече сме стигнали дотук. — Поредната светкавица проблесна в очите на съветника, заковани върху лицето на Лоу. — Добре, Джейк. Ще се свържем с вицепрезидента и ще му кажем мнението си. Ще го накараме да отмени заповедта и да отложи операцията.

— Най-после — изпусна въздишка на облекчение Лоу. — Браво на теб!