Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (130)

130

00:18 сутринта

До горния тунел се изкачиха сравнително лесно. Без затруднения извървяха и стотината метра, които ги деляха от най-близкото разклонение. После Хосе откри цепнатината в тавана, през която петимата бяха проникнали в мината сякаш преди седмици.

Започнаха да се катерят нагоре. В един момент Хап изпъшка и спря. Мигел насочи фенерчето си в лицето му, което беше бяло като вар и обляно в пот. Подаде му водата и категорично настоя да вземе поредната порция болкоуспокоителни.

Хап мълчаливо се подчини. Петимата спряха, давайки му възможност да си почине и да възстанови част от силите си. При други обстоятелства може би щяха да го оставят и да продължат напред с благословията му, но сега това беше изключено. Само преди няколко седмици Хап Даниълс беше посетил планинския курорт Арагон и го беше обходил, подготвяйки предстоящото посещение на президента. В главата му се бяха запечатали всички подробности на терена. По тази причина се нуждаеха от него. Разбира се, никой не знаеше дали кратката почивка ще се окаже достатъчна.

00:23 сутринта

— Все си мисля за „футболната топка“, господин президент — обади се от мрака Мартин. — Онзи заоблен сак от черна материя, с който един от президентските сътрудници не се разделя нито за миг. Вярно ли е, че в него са кодовете за изстрелване на балистичните ракети?

— Да.

— Извинете за въпроса, но къде е този сак в момента?

— Предполагам у моите „приятели“. По понятни причини нямаше как да го взема със себе си.

— Значи вашите „приятели“ разполагат с кодовете?

— Това няма значение.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че топките са няколко — внезапно се обади Хап.

— Какво?!

— Президентът пътува с една от тях, друга се пази в Белия дом, а трета е на разположение на вицепрезидента, в случай че президентът не може да изпълнява функциите си. Сегашната ситуация е именно такава.

— Значи кодовете все пак са у тях.

— Да, така е. Други въпроси?

— Не.

— Е, добре — промърмори Хап и се изправи на крака. — Да тръгваме, защото тук скоро няма да можем да се разминем от униформени!

00:32 сутринта

Спряха на пет-шест метра под отвора на комина и отново изпратиха Хосе да разузнае обстановката.

00:36 сутринта

Хосе се върна и започна да докладва на испански. Мигел го изслуша и се извърна към останалите.

— Навън е облачно и вали. Момчето не е видяло светлини, не е чуло никакъв шум. Когато излезем на повърхността, трябва да го следваме стъпка по стъпка. Много скоро ще стигнем до камениста пътечка, която известно време се изкачва нагоре, а после преваля билото и навлиза в гъста гора. Около километър по-нататък тя свършва на брега на стръмен каньон. Ще прекосим малък поток и ще поемем през гората. След като изминем три километра между дърветата, отново ще излезем на открити поляни.

— А после? — попита президентът.

— Нека първо стигнем дотам — спокойно обяви Хап. — Лошото време ще намали ефективността на термалните изображения, но тази игра се играе стъпка по стъпка. Ако изминем пет километра сред мрака и дъжда, без да привлечем вниманието, значи сме истински герои. Надявам се да е възможно.

— А ти ще издържиш ли? — загрижено го погледна президентът.

— Ако вие сте готов за тръгване, и аз съм готов, господин президент.