Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (2)

2

Трийсет минути по-късно Никълъс Мартин напусна болницата с наведена глава и пое без посока по опустелите улици на столицата. Опитваше се да не мисли за Каролайн, да прогони болката от смъртта й. Опитваше се да забрави, че само преди три седмици тя бе загубила съпруга и сина си. Опитваше се да пропъди мисълта, че е била умишлено заразена.

„Нещо ми направиха.“

Гласът й екна в главата му внезапно, сякаш тя беше срещу него и споделяше съмненията си. В него се долавяха онези безпомощност, страх и гняв, които бе усетил и по време на телефонното й обаждане в Англия.

„Нещо ми направиха.“

Сякаш тези думи трябваше да го накарат да повярва, че не е станала жертва на фатален вирус, а на предумишлено убийство.

Тя успя да сподели какво е това „нещо“ — поне според нея, в един от двата кратки проблясъка на съзнание след пристигането му.

Случило се след двойното погребение на съпруга й Майк Парсънс, уважаван 42-годишен конгресмен от Калифорния с втори мандат, и на техния син Чарли. Твърдо решена да издържи докрай, Каролайн събрала най-близките приятели на семейството, но погребалните ритуали и съчувствието на толкова много добронамерени хора се оказали прекалено тежко бреме за нея. Тя рухнала психически, избухнала в сълзи и се заключила в спалнята си.

Сред опечалените бил и преподобният Руфъс Бек — капелан на Конгреса и пастор в местната църква. Той веднага повикал Лорейн Стивънсън, личната лекарка на Каролайн. С общи усилия двамата успели да я убедят да отвори вратата на спалнята, след което д-р Стивънсън й инжектирала „някакво успокоително“. Каролайн се събудила в частна клиника, където била настанена по препоръка на лекарката. И където по собствените й думи „вече не се чувствала същата“.

Мартин продължаваше да броди из тъмните улици, опитвайки се да си припомни последните часове, прекарани с Каролайн. С изключение на второто кратко просветление и няколкото разменени реплики тя бе спала почти през цялото време, а той просто бдеше край леглото й. Дългите монотонни часове бяха прекъсвани от посещенията на близки хора и болничния персонал, който се грижеше за нея. Когато в стаята се появяваха приятели на Каролайн, Мартин просто се представяше, а после ставаше и излизаше.

Сред посетителите фигурираха и двама души, които бяха взели пряко участие в случващото се с Каролайн. Първа, още рано сутринта, се появи лекарката, която й беше инжектирала „успокоителното“ и я беше преместила в клиниката. Доктор Лорейн Стивънсън се оказа висока и хубава, около петдесет и пет годишна. Тя размени няколко любезни думи с Мартин, след което се задълбочи в болничния картон на Каролайн. Преди да си тръгне, не пропусна да преслуша сърцето и дробовете й.

Вторият посетител беше капеланът на Конгреса Руфъс Бек, който се появи доста по-късно. Едрият и любезен афроамериканец се придружаваше от млада и привлекателна брюнетка с фотоапарат през рамо, която почти през цялото време се държеше на разстояние от леглото и мълчеше. Подобно на Стивънсън преподобният Бек също размени няколко любезни думи с Мартин, след което прошепна една-две молитви пред леглото на спящата Каролайн, сбогува се и си тръгна заедно с младата жена.

Започна да ръми и Мартин спря, за да вдигне яката на сакото си. В далечината се виждаше осветеният връх на паметника на Джордж Уошингтън. За пръв път от пристигането си той осъзна къде всъщност се бе озовал. Вашингтон съвсем не беше само болничната стая в интензивното отделение, а огромен, кипящ от енергия град. Мартин за пръв път идваше тук, въпреки че до напускането на страната беше живял в Калифорния и нямаше никакви причини да не посети столицата на родината си. Но сега по внезапен и странен начин той се почувства част от нея, част от Америка. Никога досега не беше изпитвал нещо подобно. Вероятно то беше причината изведнъж да се запита дали някога ще се завърне от доброволното си изгнание в Манчестър.

Той отново закрачи напред и почти веднага забеляза колата, която бавно се движеше срещу него. Изглеждаше някак странно на фона на пустите улици, особено в дъждовната неделна вечер, когато всеки би трябвало да бърза да се прибере у дома при близките си. Колата се изравни с него и той вдигна глава. Мъжът зад волана беше на средна възраст, с тъмна коса и незапомнящо се лице. Мартин се обърна и проследи с поглед бавно отдалечаващата се лимузина.

Може би тоя тип бе пиян или дрогиран, а може би… Размишленията му внезапно придобиха личен характер. Може би непознатият също беше изгубил любимо същество и сега просто се движеше без мисъл и посока.