Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (23)

23

Никълъс Мартин усети как самолетът прави плавен завой и се насочва на югоизток, към долния край на италианския „ботуш“. Предстоеше им да прелетят над Тиренско море и да поемат курс към Сицилия и Малта.

Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ от Вашингтон кацна на лондонското летище „Хийтроу“ точно в седем и петнайсет сутринта. Малко преди осем Мартин взе багажа си и си купи билет за полета на „Еър Малта“ в десет и половина, който щеше да го отведе в Ла Валета някъде към три следобед. В свободния отрязък от време изпи чаша кафе, хапна яйца на очи и препечен хляб с мармалад, запази си стая в тризвездния хотел „Кастиле“ в Ла Валета и направи опит да звънне на Питър Фадън във Вашингтон, за да му съобщи, че е прогонен от полицията и в момента пътува за Малта. Но телефонът се включи на гласова поща и той продиктува номера на собствения си джиесем, след което позвъни в редакцията на „Уошингтън Поуст“ и предупреди, че по-късно отново ще го потърси. Докато чакаше повикването за полета си, той направи опит да систематизира случилото се във Вашингтон. Любопитна беше появата на френската фотожурналистка Деми Пикар малко преди да дойде полицията. Още по-любопитен беше въпросът й дали Каролайн е споменала за вещиците.

Какви вещици, по дяволите?

Множествено число.

Като последните думи на Каролайн.

Но дали „са…“ означаваше „комисия“, зависеше твърде много и от друго предположение — дали д-р Мериман Фокс е не само белокосият, но и онзи доктор, от когото Лорейн Стивънсън се страхуваше толкова много, че не се поколеба да си пръсне мозъка.

Ако Каролайн е имала предвид комисия, тя най-вероятно е имала предвид някаква група хора.

Ла Валета, Малта, 3:30 следобед

Мартин взе такси до хотел „Кастиле“ и не след дълго се озова в приятна стая на третия етаж с великолепна гледка към старото пристанище и каменната крепост Сейнт Анджело, издигаща се на малък остров насред залива. По думите на шофьора на таксито крепостта била построена през XVI в. от рицарския орден „Сейнт Джон“ за защита на острова от отоманските турци.

— На пръв поглед рицарите от този орден се противопоставили на турците, но на практика това бил първият сблъсък между Изтока и Запада — разпалено обясняваше шофьорът. — На исляма срещу християнството. Основите на днешната терористична дейност били поставени именно тук, в Малта, преди повече от петстотин години!

Той, разбира се, преувеличаваше, но след първия поглед към крепостта и пристанището Мартин изпита странното чувство, че въпреки всичко човекът може би е прав. Основите на дълбоко недоверие между Изтока и Запада май действително бяха положени тук, на малкия средиземноморски архипелаг.

Мартин взе бърз душ и се избръсна, твърдо решил да пребори умората от часовата разлика. Смени панталоните си и от дрехите, които безразборно беше нахвърлил в куфара си при заминаването си от Манчестър, избра спортно сако от туид, под което облече лек пуловер.

Петнайсет минути по-късно с карта на града в джоба той вече крачеше по „Република“ — главната търговска улица на града. Целта му беше да открие улица „Сейнт Джон“, където според информацията на Питър Фадън живееше бившият бригаден генерал от армията на ЮАР д-р Мериман Фокс.

Още в Лондон бе изработил плана за действията си, докато чакаше полета на „Еър Малта“. Използвайки достъпа до интернет в едно от помещенията на чакалнята, бе включил портативния си компютър и бе влязъл в официалния сайт на американския Конгрес. Срещу заглавието Подкомисия по разузнаване и борба с тероризма бяха изскочили имената на нейните членове, сред които фигурираше и Майк Парсънс. Председател се оказа Джейн Бейкър — демократка от Мейн, която според последната информация в сайта се оказа ръководител на малка делегация, намираща се в момента на проучвателна обиколка в Ирак.

Ако бе вярно твърдението на Фадън, че Мериман Фокс е давал показания пред комисията в продължение на три дни, той отлично е знаел коя е Бейкър. Планът на Мартин беше да позвъни в дома му и да се представи като специален сътрудник на споменатата дама, който е получил задачата да изясни няколко двусмислени фрази в показанията му. Повод за възлагането на задачата именно на него бяха присъствието му в Европа и предварително планираното му посещение в Малта. Мисис Бейкър ще бъде много благодарна на д-р Фокс, ако той отдели няколко минути на нейния сътрудник, за да бъдат изяснени текстовете преди официалното им включване в протоколите на Конгреса.

Мартин добре съзнаваше, че подобна дързост е рискована. Имаше голяма вероятност да получи отговор от сорта „съжалявам, но аз приключих с показанията“ или пък Фокс просто да позвъни в канцеларията на Бейкър и да се заинтересува дали действително съществува сътрудник на име Никълъс Мартин. Но интуицията на бивш следовател му подсказваше, че реакцията на учения щеше да бъде дружелюбна и едновременно предпазлива — като на човек, който продължава да бъде обект на внимание от специалната комисия на Конгреса. Или дружелюбна и сърдечна — сякаш между него и комисията съществуват тесни връзки, които той не би желал да охлади. Но и в двата случая д-р Фокс нямаше да откаже лична среща, а на нея Никълъс щеше да има възможност да прецени на място какво знаеше този човек за д-р Стивънсън, както и за фаталната болест на Каролайн Парсънс.

Мартин продължи да крачи по улица „Република“, оглеждайки се за площад „Сейнт Джон“, където трябваше да се намира нужната пресечка. Мина покрай магазини за играчки и за спиртни напитки. Плъзна се под шарен плакат, опънат над улицата, и след няколко крачки се озова на площад „Сейнт Джон“. Пред очите му изплува внушителната фасада на църквата на рицарския орден, построена през XVII в., която също носеше името „Сейнт Джон“. Беше чувал за великолепното й вътрешно оформление, но отвън приличаше по-скоро на крепост. Това му напомни, че столицата Ла Валета, пък и целият остров Малта бяха изградени като цитадела.

„Сейнт Джон“ се оказа не толкова улица, колкото стръмно стълбище с каменни стъпала. Минаваше пет, следобедното слънце вече клонеше към хоризонта и стъпалата бяха скрити в дълбока сянка. Той ги изкачи с надеждата да огледа жилището на д-р Фокс, а ако имаше късмет — да зърне и самия него, след което щеше да се върне в хотела и да му се обади по телефона.

След сто петдесет и две стъпала се озова пред номер 200 — сграда, която почти не се отличаваше от околните: четириетажна, с големи балкони, опасващи я от всички страни. От тях със сигурност се разкрива добра гледка към центъра на града, помисли си Мартин.

Изкачи още двайсетина стъпала и се обърна да огледа сградата. Трудно му беше да определи дали ставаше въпрос за еднофамилна резиденция, или етажите представляваха отделни апартаменти. За целта трябваше да надникне през входната врата. В случай че блокът се окажеше обща резиденция, това би означавало, че Фокс е заможен човек, който бе вложил тук много пари — може би милиони, от източените от родината му средства. Докато собствеността върху един апартамент в сградата говореше за доста по-скромни възможности. Но при всички случаи живущите тук би трябвало да са в добро здраве, защото стълбите бяха наистина стръмни. Може би бившият офицер Фокс беше избрал острова за свой втори дом не само поради богатата му военна история, но и защото застаряваше и трябваше да поддържа добра физическа форма. Мартин задължително трябваше да има предвид и този факт, ако получеше шанс да разговоря с него очи в очи и да му зададе въпроси за д-р Стивънсън и Каролайн Парсънс.