Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (127)

127

11:42 вечерта

Президентът, Мартин, Хап и Мигел се спотайваха в тъмния завой на комина, на десетина метра под горния тунел.

На три пъти бяха замръзвали на място с разтуптени сърца, почти спирайки да дишат. Първият път това се случи, когато преследвачите се покатериха в комина отдолу, веднага след като хванаха Амадо и Хектор. Чуваха ги как спорят на висок глас дали момчетата са сами, или има и други. По всяка вероятност надделяха привържениците на първата версия, защото след известно време прекратиха изкачването и се върнаха обратно. Втория път спряха за почивка. Мигел предложи на президента и Мартин по едно блокче шоколад и няколко глътки вода. За трети път замръзнаха на място, когато чуха приближаването на хора отгоре. Хап бързо изтика президента и Мартин зад гърба си, след което измъкна пистолета си и залегна. Мигел стори същото. По стените на комина пробяга светлина на електрическо фенерче и Хап се надигна, готов да се идентифицира с пистолет в ръка. За огромно облекчение на всички отгоре се спусна Хосе, който беше чул придвижването им и беше тръгнал да ги посрещне.

— Това са американците, за които ти говорих — каза Мигел, когато момчето се изправи лице в лице с тях. Хосе кимна и насочи вниманието си надолу, към извивките на тесния комин.

— Къде са Амадо и Хектор? — попита той.

— Помагат — кратко отвърна Мигел.

— Къде помагат?

— При полицаите.

— Как така?

— Така — тръсна глава Мигел. — Сега е твой ред. Хайде, води ни нагоре.

След десет минути наближиха тунела и Хап отново вдигна ръка. Обърна се към Мигел и му нареди да изпрати момчето горе, за да провери дали пътят е чист.

Беше преди три минути, но Хосе все още го нямаше.

До този момент си бяха разменяли само къси реплики и кратки, изречени шепнешком предупреждения. Всички знаеха колко надалеч се чува из прокопаните в скалата тунели.

Докато чакаха, Мигел осъзна, че трябва незабавно да изясни нещо. Хап се опасяваше, че президентът все още не му се доверява. Този въпрос трябваше да се изясни. Той се плъзна надолу и притисна гръб в скалата, на сантиметри от президента.

— Братовчеде — тихо започна той. — Хап съзнава, че при създалите се обстоятелства ти нямаше право да се доверяваш на никого, включително и на него. Той самият беше в това положение, преди да започне да разбира за какво става въпрос. Трудно му е било да се довери на колегите си от Сикрет Сървис, а за награда получи огнестрелни рани.

— Огнестрелни рани? — изненадано го погледна президентът.

— Два куршума в рамото в офиса на Фокс, където те е потърсил. Осигурихме му лекар, но все още го боли. Въпреки това отказа да остане в леглото и тръгна с нас да те търси. Затова изобщо не си помисляй да се съмняваш в него.

Президентът бавно извърна глава към Хап.

— Защо не ми каза, че си ранен?

— Няма нищо за казване.

— Заради мен си попаднал в голяма бъркотия, а?

— Това е част от служебните ми задължения.

— Благодаря ти — усмихна се президентът.

— За нищо, сър.

Беше достатъчно. Въпросите, усмивката и благодарността на президента казваха всичко. Здравата връзка и така необходимото доверие между президента и шефа на охраната му отново бяха налице.

— Има нещо, което не знаеш, Хап — промълви Харис. — Вицепрезидентът, министърът на отбраната, председателят на Съвета на началник-щабовете и всички останали, които присъстваха онази вечер в дома на Евън Бърд, са замислили убийството на президента на Франция и канцлера на Германия по време на срещата на НАТО във Варшава. В заговора важна роля играеше и Мериман Фокс. Не можех да предупредя когото и да било, защото това би означавало да издам местонахождението си. Ти също не можеш да го направиш, поне засега.

— До понеделник все още има време, господин президент — приведе се напред Хап. — Задачата ни в момента е да ви измъкнем оттук и да се спуснем в долината, където ни очаква колата. Надявам се още преди разсъмване да се измъкнем от блокадата и да потеглим към френската граница. Едва тогава можем да си позволим контакт с правителствата на Франция и Германия и да ги предупредим за онова, което предстои да се случи във Варшава. Но засега трябва да се концентрираме върху непосредствените задачи. А когато пречупят Хектор и Амадо… — Очите му се извърнаха към Мигел. — Съжалявам, но няма как да не стане… Тогава те ще бъдат сигурни, че сте жив и че сте тук, в мината. Няма значение дали ще научат и за моето присъствие, ще нахлуят в галериите с огромна жива сила, навън ще бъде същото. Ще докарат техника, в рамките на един час ще настане невиждано задръстване от самолети и спътници. Всички пътища в радиус от сто километра ще бъдат блокирани.

— Но въпреки това продължаваш да вярваш, че ще успеем да се измъкнем, така ли? — внимателно го погледна президентът.

— Благодарение на момчетата разполагаме с малко време преди тоталната атака. Но горе вече са струпани значителни сили. За наше щастие все още са разпръснати и вниманието им е съсредоточено върху подземните галерии. Има шанс да се измъкнем покрай тях, разбира се, ако Хосе наистина познава района, а ние действаме максимално предпазливо и имаме късмет. Но има и още един фактор, който трябва да имаме предвид.

— Какъв фактор?

— Спътниковото наблюдение. Над района със сигурност вече е застанал някой от шпионските спътници. През нощта няма голяма полза от цифровите фотографии, но термалните изображения са нещо съвсем различно. В момента, в който се измъкнем оттук и излезем на повърхността, ще се превърнем в източник на топлинна енергия, която спътникът моментално ще засече.

— Но ти все пак вярваш, че ще успеем, така ли?

— Не става въпрос за вяра, господин президент — промърмори Хап и измъкна от джоба си тънко пликче. — Става въпрос за ето това. — В ръцете му се появи едно от спасителните одеяла, които бяха взели от колата. — В разгънат вид то приема формата на миниатюрна палатка. Едната му страна е покрита със специална материя, пробити са и дупки за очите. Ако човек го наметне на главата си и го пристегне около тялото си, има шанс да остане незабелязан от топлинните сензори. Като прибавим към това особеностите на терена — растителност, камъни и всичко останало, може би ще успеем да се измъкнем.

— Браво, Хап — усмихна се Мигел. — Ти си наистина умен мъж.

— Кажи ми го, след като се измъкнем — въздъхна Даниълс.

Президентът стрелна с поглед Мартин, после се извърна към Мигел.

— На какво разстояние оттук се намира курортът Арагон?

— Петнайсет-двайсет километра — отвърна, без да се замисля, Мигел. — Има преки пътеки, но има и трудни за преодоляване места.

— Може ли да стигнем дотам пеша най-късно до разсъмване?

— Може би. Хосе със сигурност знае най-прекия път.

— Арагон? — изгледа ги с недоверие Хап. — Четири-пет часа път през планината, при това нощем? Твърде много, дори ако спасителните одеяла свършат работа. Нямаме шанс да изминем дори половината от това разстояние!

— Обратната посока не е по-добра, Хап — въздъхна президентът. — Пътищата към френската граница са добре известни и положително ще бъдат блокирани. Няма къде да отидем, ако ни спрат. Ще бъдем предадени в ръцете на моите „приятели“. А това означава, че операцията във Варшава ще бъде проведена по план. Затова съм на мнение, че ще имаме някакъв шанс само ако поемем по козите пътеки. Освен това Арагон е нещо повече от убежище. Ти знаеш, че утре сутринта трябваше да произнеса реч пред годишната конференция на института „Нов свят“. И все още възнамерявам да го направя. Едва ли някой ще посмее да ме отвлече пред толкова хора, да не говорим, че сред тях ще присъстват много популярни личности. Ако успея да им кажа истината, ситуацията във Варшава автоматично ще се промени.

— Господин президент, тази конференция е съпътствана от изключителни мерки за сигурност — поклати глава Хап. — Зная това, защото лично участвах в организацията й. Дори да стигнем дотам, няма как да проникнем през охраната. В момента, в който опитаме, ще издадем местоположението ви на всички, които проявяват интерес. Ще последва заповед да бъдете арестуван незабавно. Ще ви кажа нещо, което не знаете: началникът на кабинета е заповядал специален самолет на ЦРУ да чака на летището в Барселона. Качат ли ви на него, с вас е свършено!

Президентът дълго мълча, очевидно опитвайки се да претегли обстоятелствата.

— Все пак ще опитаме да стигнем до Арагон — най-после вдигна глава той. — Знам, че не ти харесва, но това е моето решение. А за охраната ще разчитам на теб, тъй като предварително си разучил всичко — терен, сгради, църквата, в която трябва да говоря.

— Слушам, сър.

— Все ще открием начин да се промъкнем и аз ще бъда гост ораторът — точно според плановете на организаторите. Мисля, че изненадата ще бъде пълна.

Над главите им се разнесе шум и главата на Хосе се появи в дупката.

— Има патрули, но аз ги изчаках да отминат — съобщи на испански той. — Не знам дали ще се появят други, но в момента всичко е спокойно.

Мигел преведе. Президентът бавно огледа малката си армия: Мартин, Хап, Мигел и Хосе.

— Да вървим! — заповяда той.