Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (84)

84

11:55 сутринта

Белият микробус с надпис Бенедиктински манастир „Монсерат“ взе поредния остър завой и Деми се подпря на вратата. Манастирът вече се виждаше, кацнал високо горе, под самия връх на планината. Приличаше на макет на средновековна крепост, на миниатюрно градче, вкопано в скалите.

Вниманието на шофьора Рафаел беше изцяло насочено към пътя и тежкия туристически автобус, който се движеше пред тях. Зад него седяха Бек и Лучана, потънали в разтворените книги пред себе си.

Деми спря поглед върху Лучана. Жената беше облечена изцяло в черно. На седалката до нея лежеше голяма чанта, също черна. По същия начин беше облечена и вчера, когато се запознаха. Дали това е някаква униформа, запита се тя. Класически костюм за класическа вещица, ако изобщо става въпрос за нещо такова.

Беше казала на Мартин и президента, че няма представа коя е тази жена. Беше лъжа. Лучана беше в центъра на вниманието й в продължение на години, защото беше източникът на всичко. През последните две десетилетия тя изпълняваше ролята на главна жрица на тайната организация „Алдебаран“, наричана boschetto — сборището. В тази роля тя беше усъвършенствала до най-висша степен своите умения, особено по отношение на ритуалите и психическото въздействие. И имаше власт над всички членове на тайната организация, включително над преподобния Бек и Мериман Фокс.

Вдовица с блестящи зелени очи и гарвановочерна коса, Лучана беше изключително привлекателна въпреки своите шейсет и шест години. Беше собственичка на „Пенсионе Мадонела“ — малък хотел на родния й остров Иския, разположен в Неаполитанския залив. Прибягвайки до услугите на частен детектив, Деми научи, че Лучана напуска острова два или три пъти в годината за не повече от десетина дни. През това време обикаля градчета и села в северната и централната част на Италия, където се среща и разговоря с членове на организацията — както мъже, така и жени — всички до един с татуировка на знака на Алдебаран на левите си палци. После се прибира обратно в Иския, за да се грижи за бизнеса си.

През пролетта, винаги по едно и също време на годината, Лучана отивала в манастира „Монсерат“ и отсядала за една седмица в хотел „Абат Киснерос“. Деми така и не успя да разбере какво прави там. Но пътуването й очевидно беше свързано с преподобния Бек, който вече дванайсет години вземаше отпуск по същото време и заминаваше за Европа. Младата жена направи връзката едва вчера, когато влезе в апартамента на Бек в „Рехенте Мажестик“ и го завари да пие кафе в компанията на „жрицата“. Би трябвало да е готова за подобно откритие, но въпреки това остана без дъх, когато Бек й представи Лучана като „близка приятелка“.

12:00 на обед

Микробусът попадна в дупка и силно се разклати, връщайки Деми в реалността. От едната страна на пътя се издигаха стръмни скали, които бяха толкова близо, че би могла да ги докосне с ръка.

От другата, отвъд река Льобрегат и долината под нея, се виждаха полегати хълмове, чезнещи към хоризонта. Отново погледна шофьора и пътниците зад него, все така потънали в четене.

Търпение, заповяда си тя. Търпение и спокойствие. Вече си почти там. След всичките тези години, след всичките премеждия. Скоро ще бъдем в манастира, а след това — ако е рекъл господ, ще се срещнем с д-р Фокс, който ще ни заведе на мястото. Там, където най-после ще получа възможност да се запозная с ритуалите им.

Времето престана да съществува, в главата й се завъртя калейдоскопът на спомените. На първо място сред тях изплува отново Лучана. Историята с изчезналата сестра, която разказа на Мартин, беше лъжа. Нямаше никаква сестра. Тя търсеше майка си, която беше изчезнала не преди две, а преди цели осемнайсет години, когато Деми беше само на осем. Това се бе случило не в Малта, а в Париж, където родителите й се бяха преместили от родната си Италия веднага след сватбата и където баща й бе сменил фамилията си Пиаченти с френската Пикар.

Майка й я беше родила на петнайсет, а бе изчезнала на двайсет и три. Бе тръгнала за близкия пазар и не се беше върнала. Полицията успя да установи само един факт — че майка й така и не беше стигнала до пазара. Проверката из парижките болници и морги не донесе резултат. Така изтече една седмица, после втора, трета. Майка й беше изчезнала без следа. Полицаите казаха, че хора изчезват постоянно, по хиляди причини. Понякога се появяват отново, но в повечето случаи това не става. Не защото нещо се е случило с тях, а защото не искат. И нещата останаха така. Недовършено полицейско следствие, тя и баща й. Нищо повече.

Вторият тежък удар дойде четири месеца по-късно, когато баща й загина при производствена авария в автомобилния завод, където работеше. По силата на завещанието му внезапно осиротялата Деми беше изпратена да живее при далечна своя леля, която преподаваше френски и италиански в частно училище в околностите на Лондон. Двете живееха в малък апартамент на територията на училището, а Деми беше приета да учи в него поради факта, че лелята се оказа член на учителския съвет. Единственото, което сирачето получи от нея, бяха доброто образование и английският.

Няколко месеца след като се нанесе при лелята, от Париж пристигна голям сандък. В него бяха дрехите и личните вещи на майка й. Между тях имаше и една нейна снимка, направена броени дни преди изчезването й. Най-забележителното нещо на тази снимка бяха очите й — блестящо кафяви и някак напрегнати. Имаше и няколко книги, почти всички на италиански, плюс куп абстрактни рисунки и скици. Майка й обичаше да рисува. Останалите вещи освен снимката и част от дрехите не представляваха интерес за момиченцето, което скоро щеше да навърши девет. Едно все още съсипано и объркано от развоя на събитията дете, което се чувстваше самотно и изоставено, но което твърдо вярваше, че майка му е жива, и всеки ден проверяваше пощата за писмото от нея, което така и не дойде. Дете, което носеше майчината снимка навсякъде и внимателно оглеждаше лицата около себе си с отчаяната надежда, че един ден сред тях ще зърне жената, която ще се усмихне и ще го притисне към себе си с обещанието никога повече да не се разделят.

Времето не притъпи болката, не намали остротата на загубата. Дните се превръщаха в месеци, месеците в години. Деми не можеше да направи нищо друго, освен да заляга над уроците и да гледа с тъга как майките и бащите на съученичките й идват да ги прибират от училище.

После, сутринта на седемнайсетия й рожден ден, пристигна писмо от един парижки адвокат. В него имаше и по-малък плик, придружен от кратка бележка. Адвокатът пишеше, че изпълнява последното желание на баща й, записано като точка от завещанието му. А именно: „Това писмо да бъде изпратено на седемнайсетия рожден ден на дъщеря ми“.

Учудена и любопитна, Деми отвори плика и извади краткото писъмце, написано собственоръчно от баща й няколко дни преди смъртта му.

Скъпа моя Деми,

Пиша ти тези няколко реда с желанието да ги прочетеш по-късно, когато ще бъдеш в състояние да ги разбереш. Зная колко много обичаше майка си и съм сигурен, че тя все още ти липсва. Би било неестествено да не се питаш какво се е случило с нея и ти най-вероятно ще си задаваш този въпрос още дълги години, а може би и цял живот. Искам да знаеш, че майка ти те обичаше страшно много — както всяка майка обича детето си. Искам да го знаят децата ти и техните деца. Но аз ти пиша тези редове, за да те помоля едно: не се опитвай да научиш съдбата й — никога и при никакви обстоятелства! Има неща, които са прекалено опасни, за да бъдат разкривани, а още по-малко — да бъдат разбрани. Моля те, приеми това предупреждение сериозно, като последната ми молба в името на твоята собствена безопасност и благополучие.

Обичам те много и винаги ще те обичам!

Татко

Писмото я смая. Първата й работа беше да позвъни на парижкия адвокат и да го помоли за повече подробности. Това е всичко, обясни той, добавяйки, че дори не знае съдържанието на бележката. Кантората просто изпълнявала задълженията си в съответствие със завещанието на баща й. След приключването на този разговор Деми моментално отиде да отвори сандъка, но той съдържаше само нещата, които беше разглеждала стотици пъти: дрехите, италианските книги и скиците на майка й. Този път тя се концентрира върху тези скици, може би защото не откри нищо друго, а може би защото листовете бяха докосвани от нейните ръце. Бяха трийсет и четири на брой, с различни размери. Най-малките имаха формата на обикновени пощенски картички. Именно една от тях привлече вниманието й — скица на кръст със заоблени върхове. В долния й десен ъгъл ръката на майка й беше изписала думичката Boschetto.

Писмото на баща й, рисунката и надписът под нея предизвикаха хладни тръпки по тялото й. Грабна чантичката, измъкна снимката на майка си и за хиляден път се зае да я изучава. Сега очите й се сториха още по-напрегнати, многозначително заковани в нея. Отново прочете писмото на баща си, после пак разгледа рисунката и се взря в думичката под нея. И отново я полазиха студени тръпки.

Снимката, писмото, рисунката, думата.

Обзе я дълбоко и почти отчаяно убеждение, че никога няма да бъде пълноценен човек, ако не разбере дали майка й е жива или мъртва, ако не научи какво се е случило с нея. И изведнъж се запита дали това прозрение не идва в навечерието на пълнолетието й, защото майка й беше пожелала така, опитвайки се да контактува с нея, да й даде някаква информация за съдбата си.

Това се оказа повратният момент в живота на Деми. Заковала очи в снимката, тя безмълвно се закле, че ще направи всичко възможно — независимо от времето и цената, която трябва да плати — за да открие какво се е случило с майка й. Беше един особен, дълбоко интимен договор, сключен между двете. За който нямаше да спомене пред никоя жива душа на този свят. И до този момент не го беше сторила.

— Нещо се умълчахте, Деми. Какво има?

Мекият глас на преподобния Бек я накара да вдигне глава. Свещеникът беше извърнал глава и внимателно я наблюдаваше. Лучана също се обърна, погледът на зелените й очи беше пронизващ.

— Нищо ми няма — усмихна се младата жена.

— Това е добре, защото ни чака още много път — хладно каза Лучана. Изражението на лицето й беше абсолютно безизразно.