Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (162)

162

9:27 сутринта

Стиснал картечния пистолет, Хап изкачи стълбището до горното ниво и свърна по коридора към задния вход, без да изпуска ръката на президента. Бяха изминали вече четири минути от времето, което беше дал на Мартин и Хосе за извеждането на жените. Това решително не му харесваше. Фактът, че джобовете му тежаха от двата твърди диска на Фокс, беше слаба утеха. Продължаваше да го мъчи предчувствието, че те са безнадеждно увредени, защото ги бе извадил без съответната парола. Два увредени диска срещу живота на президента беше тотално неизгодна сделка, но вече нямаха друг избор, освен да продължават напред.

Задната врата, от която се излизаше на служебния паркинг, се намираше на десетина метра нататък по коридора. Хап бръкна в джоба на ризата си и опипа служебното блекбъри, вече програмирано да изпрати съобщение на телефона на Уди в момента, в който напуснат църквата и получат обхват.

Три метра до вратата. Президентът хвърли загрижен поглед към коридора, от който би трябвало да се появят Мартин и Хосе. Но той беше тъмен и пуст. Хап отлично знаеше какви мисли му минаваха през главата: че двамата най-вероятно са спасили жените и вече ги чакаха навън. Нещо, което си беше пълна илюзия — както безопасното изваждане на твърдите дискове. Ситуацията в горната част на храма беше твърде сложна за двама мъже, всъщност за един мъж и едно хлапе, които трябваше да направят поредица от остроумни маневри, за да стигнат дотук. Много по-вероятно бе те вече да са мъртви. Жените също.

— Хап! — прозвуча дрезгавият глас на Мартин някъде отзад.

Двамата светкавично се обърнаха. Мартин и Хосе се появиха в долния край на стълбището, подкрепяйки Деми. Лицето на младата жена беше бяло като вар, главата й клюмаше, а от косата и смачканата червена роба излизаше пушек. Тя не изглеждаше на себе си и неудържимо хлипаше.

— Никълъс! — извика президентът и понечи да хукне надолу, но Хап го спря.

— Не, за бога! Трябва веднага да излезем навън!

— А другото момиче? — попита президентът, заковал очи в лицето на Мартин.

Никълъс само поклати глава. Изгорената му коса странно белееше, ръцете и лицето му бяха обгорели и черни. Хосе беше горе-долу в същото състояние.

Те най-сетне се озоваха пред вратата. Хап вдигна ръка и предпазливо я открехна. Миг по-късно излезе навън, вдигна блекбърито и натисна бутона за изпращане на съобщение.