Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (4)

4

8:20 вечерта

Времето беше все така влажно и дъждът не спираше.

Никълъс Мартин седеше зад волана на наетата кола, паркирана срещу дома на д-р Лорейн Стивънсън в Джорджтаун.

Сгушена сред обилната зеленина на квартала, триетажната къща беше тъмна. Ако някой от обитателите й си беше вкъщи, той или спеше, или се намираше в стаите отзад. Мартин предпочете да не приема нито едно от двете предположения. Беше тук вече два часа, а това означаваше, че ако някой в къщата е решил да спи, трябва да си е легнал някъде към шест и половина. Което, разбира се, беше възможно, но малко вероятно. Същото важеше и за другото предположение. За тези два часа човекът в някоя от задните стаи положително би се раздвижил — да отиде в тоалетната, в кухнята или друго помещение. И със сигурност би включил някакво осветление, тъй като времето беше мрачно. Логиката на тези разсъждения показваше, че д-р Стивънсън все още не се беше прибрала. Затова той седеше в колата и чакаше.

Колко пъти през деня беше вадил листа хартия от джоба на сакото си? Колко пъти го беше чел? Съдържанието му отдавна се беше запечатало в паметта му.

Аз, Каролайн Парсънс, предоставям пълен достъп до личната ми документация, включително до болничния си картон, на Никълъс Мартин от Манчестър, Англия. Същото се отнася и до личната документация на покойния ми съпруг Майкъл Парсънс, член на Конгреса на САЩ от Калифорния.

Бележката бе отпечатана на принтер, подписана от Каролайн в присъствието на свидетели и заверена от нотариус. Донесоха му я тази сутрин в хотела. Датите на съставянето и получаването му казваха всичко. Днес беше понеделник, 3 април, а Каролайн му се бе обадила в четвъртък, 30 март, с настоятелната молба да тръгне за Вашингтон още на следващата сутрин. Документът беше съставен и нотариално заверен именно тогава — в петък, 31 март, но той научи за него едва тази сутрин. В петък тя все още е била с ясно съзнание и е решила да изготви пълномощното веднага, тъй като си е давала сметка, че не разполага с много време, а и не е била сигурна дали той ще пристигне преди смъртта й. Но въпреки това не му беше казала нищо за съществуването му.

— Такова беше изричното й желание, мистър Мартин — каза по телефона адвокатът й Ричард Тайлър, който се обади да провери дали Мартин бе получил пълномощното, придружено от личното му писмо, потвърждаващо валидността на документа. Той побърза да го предупреди, че валидността може да бъде оспорена в съда, но за момента документът може да бъде използван свободно, без никакви затруднения. — Вероятно само вие знаете защо го е написала, мистър Мартин — завърши юристът. — За мен това означава, че сте й близък приятел, на когото е имала пълно доверие.

— Точно така — отвърна Мартин.

После, преди да прекъсне разговора, попита дали може да се обърне към него в случай на юридически усложнения. Беше ясно, че Каролайн не бе споделила с адвоката си своите подозрения и страхове, а това означаваше, че за тях знае единствено той, Никълъс Мартин. Фактът, че документът пристигна след смъртта й, му даде достатъчно време за размисъл и той вече беше убеден, че Каролайн бе имала сериозни основания да твърди, че тя, съпругът й и синът й са убити.

Времето на изготвянето и предаването му беше изчислено абсолютно точно, за да няма никакви съмнения относно нейното умствено и физическо състояние. Била е сигурна, че той ще обърне внимание на обвиненията й дори при наличието на подобни съмнения.

И той действително щеше да го стори. Близостта им се беше съхранила в продължение на дълги години, въпреки че пътищата им се бяха разделили. Щеше да го стори и по друга причина: просто беше устроен така. Кратката, разпечатана на принтер бележка го убеди, че Каролайн е била права. И със сигурност тя щеше да му помогне да отвори някои врати, които иначе щяха да останат затворени.

8:25 вечерта

В огледалото за обратно виждане блеснаха автомобилни фарове. По улицата бавно се приближи последен модел форд, тъмен на цвят, който намали пред къщата на Стивънсън, после даде газ и изчезна зад ъгъла. За момент му се стори, че това беше лекарката, която по неизвестни причини реши да отложи прибирането си у дома. Дали пък не се страхуваше от нещо? Ако беше така, значи правилно си беше губил времето да я чака пред къщата. Това отговаряше и на поведението й при предишните му опити да установи контакт с нея.

Преди обед я бе потърсил в кабинета й два пъти, обяснявайки на рецепционистката, че е близък приятел на Каролайн Парсънс и желае да обсъди болестта й с д-р Стивънсън. И двата пъти отговорът беше, че лекарката в момента е заета и ще му се обади по-късно. Което така и не се случи.

След обедната почивка той позвъни още веднъж, но д-р Стивънсън отново се оказа заета. Този път Мартин побърза да добави, че тя няма от какво да се безпокои, защото той има законно право на достъп до медицинските сведения за пациентката. Каза го с делови тон, с надеждата да разсее евентуални професионални притеснения. Всъщност той наистина не допускаше нищо нередно въпреки писмото на Каролайн и изказаните от нея подозрения. Каролайн беше неизлечимо болна и под огромен стрес. За нея животът несъмнено бе отчаяно безнадежден и брутално жесток. Но писмото все пак беше налице, а въпросите в него се нуждаеха от отговори. Той беше твърдо решен да ги търси докрай или поне до момента, в който се убеди, че подозренията на приятелката му са били неоснователни.

Но в четири без десет следобед се случи онова, което го изненада и го доведе тук, пред тъмната къща. Телефонът в хотелската му стая иззвъня и един хладен женски глас обяви:

— Обажда се доктор Стивънсън.

— Благодаря, че ме потърсихте — рече с равен глас Мартин. — Аз бях близък приятел на Каролайн Парсънс. Видяхме се за малко в болничната й стая.

— Какво мога да направя за вас? — попита със зле прикрито нетърпение в гласа жената насреща.

— Бих искал да поговорим за болестта на Каролайн, довела до смъртта й.

— Съжалявам, но това са лични неща. Не мога да ги обсъждам с никого.

— Разбирам, докторе. Но аз имам заверено пълномощно за достъп до всички документи на Каролайн, включително и до медицинските.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна, мистър Мартин — отсече жената. — Моля ви, не ме търсете повече. — И тя затвори.

Мартин още помнеше как остана пред масичката с телефон в ръка. Бяха го отрязали безцеремонно, без да му дадат никакъв шанс. А това означаваше, че ако действително държи да получи достъп до медицинските документи на Каролайн, ще се наложи да заведе дело, което ще се проточи с месеци и ще струва хиляди долари, без да бъде сигурен в крайния успех. А дори и да получи този достъп — особено ако подозренията на Каролайн са били основателни — той не можеше да бъде сигурен, че документите не са подменени или подправени.

От опит знаеше, че следователите, които се примиряват с откази, много рядко стигат до верните отговори. До тях се добират само упоритите детективи, които се борят докрай — просто защото търсят истината и се борят за нея. Затова Мартин знаеше каква щеше да бъде следващата му стъпка: да се изправи очи в очи с д-р Стивънсън и да я попита дали Каролайн действително е била убита.

Този подход често води до конкретен резултат, изразяващ се в начина, по който се дава отговор на директния въпрос, колебанието или някаква казана не на място фраза, погледа, езика на тялото и още куп незначителни подробности. Замесените в престъпление рядко демонстрират тотална неуязвимост, в поведението им винаги присъства нещо, което ги издава. Разбира се, доказването на вината им е съвсем друга работа. Но в момента целта на Мартин беше ясна. Той просто искаше да разбере дали Каролайн е била права, дали наистина й бяха инжектирали някаква смъртоносна бактерия. И ако бе така, дали д-р Стивънсън имаше пръст в това.