Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (41)

41

3:00 следобед

Разхождаха се доста дълго, докато Мартин успя да я накара да разговаря с него, но му трябваха още няколко обиколки на района, докато я убеди да обядват заедно. Младата жена възстанови напълно цивилизованото си поведение едва след половин бутилка шампанско.

Седяха в задния салон на заведението „Четирите котки“ на тясна уличка в Готическия квартал и хапваха печена риба с картофи. Деми бавно възвръщаше нормалното си състояние.

Все още беше облечена с морскосиния блейзър, раираната риза с мъжка кройка и бежовите панталони, с които беше напуснала Малта. Очевидно беше свикнала да пътува с минимално количество багаж. Вероятно това беше причината и за късо подстриганата коса, която не изискваше специални грижи. Беше умна и решителна. Същевременно изглеждаше някак странно отчуждена — сякаш всичко, с което се занимаваше, включително професионалните й ангажименти, беше свързано с нещо друго. Мартин не беше в състояние да определи какво бе то, но жената насреща му излъчваше някаква странна, почти безпомощна уязвимост. За това допринасяше и изражението на големите й тъмнокафяви очи, които привличаха и едновременно с това отблъскваха — особено когато бяха вперени директно в очите на събеседника. Точно както го правеха в момента.

— Искате да ви вярвам, нали?

— Много ще ми помогне.

— Но вие не смятате, че може да ми се доверите.

— В Малта ви попитах знаете ли къде са заминали доктор Фокс, преподобният Бек и Кристина, а вие казахте „не“ — усмихна се Мартин. — Но се оказа, че сте били информирана за посещението на Бек в Барселона, включително и за хотела, в който ще отседне.

— Не е точно така — нетърпеливо отвърна Деми. — Портиерът се обади броени минути преди да почукате на вратата ми. Той ми предаде извиненията на преподобния Бек за внезапното му отпътуване. Беше ми оставил адреса си плюс самолетен билет, в случай че реша да го последвам. Това беше съдържанието на плика, който взех от рецепцията, преди да напусна.

— Не ме интересуват подробностите, свързани с пристигането ви тук — поклати глава Мартин. — Важен е фактът, че ме излъгахте. За какво доверие може да става дума?

— Ще го кажа по друг начин — тръсна глава младата жена. — Появата ви в Малта и начинът, по който установихте контакт с доктор Фокс, ме поставиха в доста неудобно положение.

— И затова ме предупредихте, че ще проваля всичко?

— Какво искате от мен?

Начинът, по който го погледна и избягна въпроса, ясно му показа, че засега няма да изкопчи нищо повече.

— Вижте — въздъхна той и заби поглед в лицето й. — Причината да съм тук е същата, поради която се появих във Вашингтон и Малта: искам да разбера какво се случи с Каролайн Парсънс. Вие решавате дали да говорите, или не, но за мен е ясно, че пристигнахте в Барселона заради преподобния Бек. И затова съм тук. Срещата между Бек и Фокс в Малта не беше случайна. Но те си тръгнаха внезапно и отделно един от друг. Което ме кара да мисля, че отново ще се срещнат, още повече че Бек все още е в тази част на света. Но интересът ми е насочен главно към Фокс. Готов съм да се обзаложа, че преподобният ще ме отведе при него — по-скоро рано, отколкото късно.

— Мислите, че доктор Фокс има отговор на въпросите ви относно мисис Парсънс, така ли?

— Да — отвърна с напрегнат глас Мартин. — Снощи той започна да говори по този въпрос, но после осъзна, че отива твърде далеч, и се разстрои. Аз искам да чуя онова, което остана неизказано.

В този момент пред масата им спря сервитьорът — любезен, мургав, с приятни черти.

— Ще желаете ли още нещо? — попита на английски той.

— Не, благодаря — отвърна Мартин.

Човекът кимна и се отдалечи.

Деми отпи глътка шампанско и го погледна над ръба на чашата си.

— По всичко личи, че сте били много близък с мисис Парсънс — промълви тя.

— Аз я обичах — отвърна той без никаква нотка на притеснение или извинение.

— Но тя е била омъжена — подхвърли Деми.

Той замълча. Тя изчака известно време и с лека усмивка добави:

— Значи любовта ви е довела тук.

— Да поговорим за „вещиците“ — приведе се над масата Мартин.

— Аз… — Младата жена се поколеба и сведе очи към чашата си. След секунда отново го погледна в очите. — Знаете ли какво означава „стрега“, мистър Мартин?

— Не.

— Вещица на италиански. Аз имам по-малка сестра, която изчезна в Малта преди около две години. По-късно разбрах, че е практикувала ритуалите на „стрега“ и е членувала в тайна общност на италианските вещици. Не зная дали това има някаква връзка с изчезването й. Но в Малта гъмжи от тайнствени места и дейности. Сестра ми е прекарала три дни там, след което никой повече не я е виждал. Разследването на властите приключи без резултат. Според тях млада жена като нея би могла да направи какво ли не. За мен това не беше отговор и продължих издирването. В един момент попаднах на името на доктор Фокс. Той има много връзки в Малта и знае неща, които не са известни дори на полицията и които естествено не би споделил с непознати. Не знаех какво да правя, а и трябваше да се връщам на работа. Изпратиха ме в командировка във Вашингтон, за да направя материал за социалната дейност на членовете на американския Конгрес. Там за пръв път чух за преподобния Бек, който се оказа близък приятел с доктор Фокс. Беше огромен шанс да разбера нещо за съдбата на сестра ми. Един френски издател ми предложи да направя фоторепортаж за духовниците, обслужващи политическата класа. Избрах Бек за главно действащо лице, надявайки се да се сближа с него и да спечеля доверието му. Благодарение на него заминах за Малта и се запознах с доктор Фокс. За съжаление не успях да поговоря с него, защото… — В очите й блеснаха гневни искрици, които бързо угаснаха. — Защото се появихте вие и всичко отиде по дяволите. Последвах преподобния Бек в Барселона по единствената причина, че той отново ще се види с доктор Фокс — както правилно отгатнахте. Тази среща може би ще се осъществи още утре.

— Сигурна ли сте?

— Не съм. Но според Кристина — момичето, което присъстваше на онази вечеря в Малта — преподобният и докторът са се договорили за това малко преди Фокс да напусне ресторанта. „До събота“, подхвърлил Фокс. Било в четвъртък вечер и аз мисля, че е ставало въпрос за следващата събота, тоест утре. Ето причините, които ме доведоха в Барселона. Да продължа работата си върху материала за преподобния Бек и с надеждата да поговоря с доктор Фокс при предстоящата им среща. — Очите й отново потъмняха от гняв. — И може би имам шанс да успея, ако вие отново не ми попречите!

Мартин не обърна внимание на избухването й.

— Изпуснахте нещо — отбеляза той. — Защо ме попитахте дали Каролайн е споменала за вещиците, преди да умре? Какво ви кара да мислите, че тя е знаела за тях?

— Защото… — Тя вдигна глава и изведнъж млъкна. Сервитьорът се беше появил, за да допълни чашите им. Бутилката вече беше празна.

— Да донеса ли още една? — попита той. — Или нещо друго от бара?

— Не, благодаря — за втори път му отказа Мартин.

Сервитьорът погледна Деми и се усмихна, после се обърна и бавно се отдалечи.

— Защото какво? — нетърпеливо я подкани Мартин.

— Заради лекарката й.

— Коя, Стивънсън?

— Да — кимна Деми, извади писалка от чантичката си и придърпа салфетката. — Ще ви покажа…

Върху бялата хартия се появи прост чертеж, който младата жена мълчаливо побутна към него.

Мартин изпусна шумна въздишка и смаяно се втренчи в кръста със заоблени върхове, който беше татуиран върху палеца на Фокс. Същият, който беше описала Каролайн.

— Това е знакът на Алдебаран — бледочервената звезда, оформяща лявото око на съзвездието Бик. Древните астролози са го приемали като източник на мощно и щастливо влияние. Нарича се още „Окото на Бога“.

— Какво общо има това с доктор Стивънсън?

— Знакът е бил татуиран на левия й палец. Съвсем малък, почти незабележим.

— Но и Фокс има същата татуировка! — възкликна недоверчиво Мартин.

— Знам. Също и онази млада жена, Кристина.

— Какво общо има тази татуировка с „вещиците“?

— Това е знакът на сектата, към която принадлежеше и сестра ми.

— И Фокс, и Стивънсън ли са „вещици“?

— Не съм сигурна, но и сестра ми я имаше. Защо толкова различни хора са си татуирали знака на Алдебаран, при това точно на левия си палец?

— Какво ви кара да мислите, че Каролайн е имала нещо общо с тях? — присви очи Мартин. — Аз държах ръцете й, но не видях никаква татуировка.

— Тя е умирала. Доктор Фокс е бил наблизо, а Стивънсън е била неин личен лекар от известно време. Не познавам ритуалите им, но се надявах да науча нещо за тях. Ако е била уплашена, тя вероятно би желала да сподели страховете си с близък човек — с вас. Исках да разбера дали е станало така.

— Не ми каза нищо.

— Значи съм сбъркала. Или просто е отнесла тайната си в гроба.

— И преподобният Бек ли има същата татуировка?

— Вие виждали ли сте ръцете му?

— Той има витилиго. Целите му ръце са на петна. — Мартин замълча за миг, после изведнъж му просветна. — Искате да кажете, че ако има татуировка, тя е трудно забележима?

— Точно така.

— Следователно не сте сигурна дали и той не членува в сектата.

— Знам, че е замесен по някакъв начин, но не съм сигурна, че е член.

— Разкажете ми нещо повече за тази секта. Култ ли е тя? Поклонници на Сатаната, религиозни екстремисти? Или предвид присъствието на Фокс става въпрос за някаква военизирана група?

— Говори ли ви нещо името Николо Макиавели?

— Доколкото си спомням, той е флорентински писател от шестнайсети век, известен с книгата „Владетелят“, в която описва как се печели и задържа неограничена политическа власт с цената на потъпкване на морала. Нещо като наръчник на начинаещия диктатор.

— Точно така — одобрително кимна Деми.

— Но какво е общото между Макиавели и сектата на вещиците?

— Според непотвърдени сведения малко преди смъртта си той е написал продължение на „Владетелят“ — нещо като втори наръчник на кандидата за неограничена власт. В него се наблягало на т.нар. „необходимо предварително условие“, тоест създаването на тайно общество, членството в което се подпечатва с кръв. Нещо като кръвно братство между хора, които вземат участие в ритуално убийство. Това жертвоприношение, подготвяно внимателно до най-малките подробности, се извършвало веднъж в годината на някое отдалечено място — за предпочитане църква или параклис с подходящата религиозна атмосфера. Правилата изисквали всеки от участниците да се запише в строго охраняван таен дневник, в който се отбелязвали името и рождената му дата, името на жертвата и начинът, по който била умъртвена. Освен това участникът се подписвал, а редом с подписа си оставял и отпечатък от палеца си, потопен в собствената му кръв. Това се правело за потвърждение на присъствието му, предаността му към тайната организация и доброволното му участие в ритуалното убийство. Дневникът се превърнал в ключов фактор за членовете на организацията, тъй като публикуването му би означавало край на тяхната кариера и почти сигурна смърт. След приключването на ритуала и вписването в дневника започвало обсъждането на задачите за годината. То протичало спокойно и открито, защото нямало никаква опасност от предателство. Запознатите по-отблизо с тази история твърдят, че продължението на книгата (ако изобщо е имало такова) така и не стигнало до читателите, за които било предназначено: гражданите на Флоренция, стенещи под жестоката тирания на Медичите. Макиавели се надявал да създаде тайна организация за борба с тираните, но вместо това книгата му била пренесена в Рим, където попаднала в ръцете на група влиятелни властници. В продължение на векове тя била използвана от управляващата върхушка, превръщайки се в нейна идеология и средство за укрепване на властта. С течение на времето последователите на идеите, отразени в продължението на прочутия труд на писателя, започнали да го наричат „Завещанието на Макиавели“.

— А вие допускате, че веруюто на тайното братство „Алдебаран“ е именно това „завещание“?

— Опитвам се да разбера дали наистина е така, мистър Мартин. И го правя от доста време.

Изведнъж нещо привлече вниманието му, той взе чашата си и небрежно се огледа.

— Какво има? — забеляза поведението му Деми.

— Станете, грабнете чантичката си и изчезвайте — все едно сте ми много ядосана! — тихо заповяда Мартин. — Завийте зад ъгъла и ме чакайте там!

— Защо? Какво става?

— Направете го. Веднага!

— Добре.

Деми рязко се изправи и бутна стола си назад. После грабна чантичката си, погледна го начумерено и бързо се насочи към изхода. Той я изпрати с очи, след което направи знак на сервитьора да донесе сметката. Докато чакаше, поднесе чашата към устните си и отпи бавна глътка. Плати в брой и тръгна към вратата, хвърляйки небрежен поглед към току-що влезлия турист, който се беше навел над менюто на близката маса. Косата му беше прошарена, а под тъмното яке се виждаше бледожълта якичка. Вече нямаше никакво съмнение, че този човек го беше поел още от летището на Барселона.