Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (16)

16

Ресторант „При мистър Хенри“, Пенсилвания авеню, 11:50 сутринта

Мартин и Питър Фадън се настаниха в едно от ъгловите сепарета на салона в ретро стил, облицован с тъмно дърво. Заведението на Капитолийския хълм беше известно като мястото, където няколко десетилетия по-рано Робърта Флак бе изпяла за пръв път своя прочут хит „Убивай ме нежно“.

— Приятелят ви Дан Форд беше страхотен репортер и много специален човек — обяви Питър Фадън и облегна лакти на масата в поза, която, случайно или преднамерено, подчертаваше доминиращото му присъствие. — Чакаше го бляскаво бъдеще, но стана жертва на жестоко убийство. Никой не бива да свърши живота си по такъв начин. Лично на мен той все още ми липсва.

Як и червендалест, с добре поддържана сребриста брадичка, Фадън изглеждаше не на седемдесет, а по-скоро на петдесет, а дори и по-малко. Беше облечен с бежов панталон и протъркано сако в рибена кост. Сините му очи не пропускаха нищо, независимо дали събеседникът му отпиваше глътка кафе или отхапваше от сандвича с риба-тон.

— На мен също, при това всеки божи ден — промълви Мартин.

От убийството на Форд бяха изтекли почти пет години, но той продължаваше да изпитва неясно чувство на вина. С него също беше приятел от детинство, а изобилието от общи спомени не му позволяваше да се примири с непоправимото.

Именно професионалният журналист Дан Форд с неговите безброй връзки и познанства беше помогнал за превръщането на Джон Барън в Никълъс Мартин, беше го улеснил да започне нов живот в северната част на Англия, далеч от лапите на кръвожадния Джийн Върмиър Стрелеца и не по-малко опасните му приятели, които все още бяха на служба в ПУЛА.

— Споменахте за някаква история — изтръгна го от спомените Питър Фадън и отпи глътка кафе.

— Казах, че може би ще излезе някакъв материал — поправи го Никълъс, понижи глас и добави: — Става въпрос за обстоятелствата около смъртта на Каролайн Парсънс.

— Какво по-точно?

— Това, което ще ви разкажа, трябва да си остане между нас.

— Остане ли си между нас, няма материал — отсече Фадън. — Или имате история, или нямате. Не виждам смисъл да си губим времето.

— На този етап все още не знам дали има нещо, мистър Фадън. Трябва ми помощ за нещо много лично. Ако се окаже това, което предполагам, материалът ще е сензационен и изцяло ваш.

— Пресвети боже! — простена Фадън и се облегна назад. — Случайно да искате да ми продадете старата си кола?

— Искам помощ, нищо повече — твърдо отвърна Мартин и заби поглед в лицето на събеседника си.

Фадън помълча, после изпусна тежка въздишка.

— Добре, остава си между нас. За какво, по дяволите, става въпрос?

— Каролайн Парсънс беше убедена, че съпругът и детето й са били убити. Тоест че самолетната катастрофа не е била случайна.

— Звучи до болка познато, мистър Мартин — поклати глава журналистът. — Зад всяко изрязване на нокти в този град се крие по една конспирация! Ако това е всичко, с което разполагате, просто го забравете!

— Ще си промените ли мнението, ако ви кажа, че тя ми го каза на смъртното си легло? Или че е била умишлено заразена със стафилококовата инфекция, която отне живота й със смразяваща бързина?

— Какво? — изведнъж наостри уши Фадън.

— Давах си сметка за състоянието й — умираща жена, която съвсем наскоро е изгубила съпруга и единственото си дете. Допусках, че всичко може да е плод на изтерзаното въображение на вцепенена от ужас майка. Може би наистина беше така, но въпреки това й обещах да направя всичко възможно, за да открия истината. И в момента го правя.

— Защо? Какво сте били за нея?

Мартин се поколеба за миг, после тръсна глава.

— Да речем, че на даден етап от живота си ние много се обичахме. И да спрем дотук.

Очите му Фадън изпитателно пробягаха по лицето му.

— Тя съобщи ли ви нещо конкретно? Нещо, което да подкрепя подозренията й?

— Ако имате предвид доказателства — не. Но и тя е трябвало да бъде на борда на самолета заедно със съпруга и сина си. Каза ми, или по-скоро се опита да ми каже, че те са отговорни за катастрофата. На въпроса ми кои са „те“, тя изрече „те са…“, но не успя да довърши. Изпадна в безсъзнание и вече не се събуди. Много мислих и стигнах до заключението, че „те“ вероятно означава „комисията“. Последното участие в комисия на Майк Парсънс преди смъртта му е било заседанието на Подкомисията по разузнаване и борба с тероризма. То се е състояло във вторник, 7 март, в сградата Рейбърн Хаус. Темата е била „Напредък в изготвянето и уеднаквяването на списъците с наблюдавани терористи“. Проблемът е там, че липсват имената на разпитаните свидетели. Не съм добре запознат с механизма на подобни заседания, но прегледах дневния ред на другите комисии за последните две седмици. Във всеки от тях фигурира поне по един свидетел. Това е причината да се обърна към вас. Не само защото искам да ме запознаете с механизмите на тези заседания, но и защото Дан Форд имаше пълно доверие във вас. Интересува ме случилото се по време на въпросното заседание с участието на Парсънс и защо не е имало свидетели. Възможно ли е нещо в него да подкрепя подозренията на Каролайн?

— Май влагате много емоции във всичко това — кротко отбеляза Фадън.

— Ако бяхте там, сигурно щяхте да чуете страха в гласа й и да видите очите й — глухо отвърна Мартин. — И да усетите дълбокия ужас, който изпитваше.

— А случайно да ви е хрумвало, че пикаете срещу вятъра? — внезапно попита Фадън.

— Не искам мнението ви, само ви моля за помощ.

Фадън вдигна чашата си, задържа я за миг, после я опразни на един дъх и стана.

— Елате да се поразходим — рече той.