Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (82)

82

11:15 сутринта

Изправен на крачка от счупената маса в ъгъла на полусрутената каменна мелница, Мигел Балиус ги гледаше с разширени от смайване очи. Покривът над главата му беше пробит, на крачка от мястото му бучеше и се пенеше буйна планинска река.

— Всичко е наред, Мигел. Дишай дълбоко и ще ти мине. Тук няма лоши хора.

Облегнат в другия край на същата маса, братовчедът Джак говореше тихо, но убедително. Беше свалил очилата, които носеше през цялото време на пътуването, а косата му изведнъж се беше сгъстила разбира се, благодарение на перфектно изработената перука, която Мигел виждаше за пръв път. По този начин, излизайки от лимузината, братовчедът Джак внезапно се беше превърнал в човека, когото целия свят познаваше като президента на САЩ.

— Дискретност, Мигел, нали помниш? — обади се братовчедът Харолд, изправил се на крачка зад гърба му.

— Да, сър, дискретност — кимна Мигел, продължавайки да се блещи в човека срещу себе си. По молба на братовчедите той беше отбил от шосето и колата заподскача по черния път през гората, за да стигне до пенливия поток, на брега на който се издигаше мелницата, хижата или бог знае какво. По всичко личеше, че клиентите изгаряха от нетърпение да се разходят из испанските гори — точно както го бяха направили ден по-рано на средиземноморското крайбрежие. Отначало молбата им изглеждаше точно толкова странна, колкото и поведението им като цяло, но после братовчедът Джак слезе от лимузината с коса и без очила, за да обяви:

— Мигел, моето име е Джон Хенри Харис и аз съм президент на Съединените американски щати. Човекът с мен се казва Никълъс Мартин. Нуждаем се от помощта ти.

— Какво мога да направя за вас, сър? — простичко попита Мигел без миг колебание.

Барселона, хотел „Рехенте Мажестик“, 11:20 сутринта

Ромео Д. Браун

Частен детектив

Лонг Айланд, щата Ню Йорк

Портиерът внимателно разгледа картичката, която му подаде Хап Даниълс и попита:

— Застрахователна измама?

— Да, в Съединените щати.

Човекът кимна.

— Мис Пикар е гост на хотела. Днес сутринта поръча лимузината за двама мъже, които нарече свои братовчеди. Току-що бяха пристигнали от Ню Йорк, недоспали и доста уморени от часовата разлика. По тази причина пожелаха да направят една обиколка на Барселона.

— Единият беше по-възрастен и почти плешив, нали? А другият — доста висок и около трийсетте.

— Да.

— Къде е в момента мис Пикар?

— Струва ми се, че преди известно време напусна хотела.

— Знаете ли къде отиде?

— Казах ви всичко, което знам, сеньор.

Даниълс се втренчи в него. Явно и тук ставаше въпрос за „дискретност“. С тази разлика, че не можеше да използва заплахата с испанските тайни служби. По всичко личеше, че този хотел има поне триста стаи, а това означаваше доста продължителна проверка на сметките и гостите независимо от продължителността на престоя им. За съжаление Даниълс не разполагаше с никакво време.

— Muchas gracias — промърмори той и тръгна към изхода, после изведнъж се обърна. — Ще ми кажете ли колко е часът?

Човекът втренчено го погледна.

— Часът — повтори Даниълс и почука по стъклото на часовника си. — Моят спря.

После, сякаш за да обясни за какво става въпрос, ръката му легна върху плота. Изпод пръстите му се показваше ръбчето на банкнота от сто евро.

— Как изглежда тази мис Пикар? — тихо попита той.

Портиерът се усмихна, погледна часовника си и се наведе напред.

— Много привлекателна. Французойка, професионален фотограф. Къса тъмна коса, тъмносин жакет, бежови панталони. На едното си рамо носи фотоапарат, на другото — малка чанта. Излезе в компанията на афроамериканец на средна възраст и възрастна европейка. Качиха се на бял микробус на манастира „Монсерат“, както беше изписано на вратите му.

— Извинявайте, но не чух колко е часът — отвърна на висок глас Даниълс.

— Единайсет и двайсет и три, сеньор — повиши тон портиерът, положи ръката си до тази на Хап и ловко прибра банкнотата.

— Единайсет и двайсет и три, значи — усмихна се Даниълс. — Gracias.

— Вече е единайсет и двадесет и четири, сеньор.

— Gracias — повтори Хап.

— Фотографка? — промърмори на себе си Даниълс, докато излизаше от хотела. — „Монсерат“?

В същия миг мобилният му телефон изцвърча и той механично го дръпна от колана си.

— Даниълс.

— Къде изчезна, по дяволите? — прогърмя гневният глас на Джейк Лоу. — Трябваш ни в хотела, веднага!

— Какво се е случило?

— Казах веднага, Хап!