Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (88)

88

12:44 следобед

Жълто-зелената кабина спря на горния терминал. Униформен служител отвори вратата и пътниците започнаха да слизат. Мартин хвърли кос поглед към президента, пропусна пред себе си някаква двойка италианци и пое по пътеката към манастира.

Четирийсет секунди по-късно пътеката свърши и пред очите му се разкри целият манастирски комплекс със своите каменни сгради. Отвъд павираната алея се издигаше една от тях, на седем етажа. Следващата беше на осем, а в дъното се виждаше и най-високата — 10-етажна, завършваща с камбанария. Най-голямата атракция беше базиликата, до която се стигаше по широко каменно стълбище, гъмжащо от туристи.

12:50 следобед

Мартин насочи вниманието си към площада пред базиликата. Мигел му беше препоръчал да излезе именно на него, за да бъде открит от преподобния Бек. Насочи се натам. Зад него тръгна още един човек, който гледаше надясно, към паркинга в дъното. Това беше президентът Харис. Там щеше да ги чака Мигел с колата, която трябваше да заеме от своите роднини или приятели. Разбира се, ако дискретният „разговор“ с Мериман Фокс приключеше успешно.

12:52 следобед

Мартин закрачи по площада, заобикаляйки групичките туристи. Президентът го следваше отдалеч, насочвайки се към хотел „Абат Киснерос“.

Мартин забави крачка и се огледа като турист, попаднал на ново място. Дали Деми ги беше излъгала? Младата жена не се виждаше никъде, а от Бек, Лучана и Фокс също нямаше следа. Напълно възможно беше тя да ги е пратила за зелен хайвер, за да може да се срещне с Фокс някъде другаде, включително и в Барселона. Възможно беше и друго — те да са тук, но Фокс категорично да е отказал среща с него. Ако случаят беше такъв, той нямаше никаква представа какви щяха да бъдат следващите им стъпки.

— Мистър Мартин — внезапно се разнесе кадифеният глас на преподобния Руфъс Бек някъде зад гърба му. Обърна се и го видя да крачи през площада към него.

— Много се радвам да ви видя, мистър Мартин. Мис Пикар ме предупреди, че ще бъдете тук.

— Наистина ли? — изненадано го погледна Мартин.

— О, да — сърдечно се усмихна Бек. — Току-що приключих със службата и ще се радвам да изпиете едно кафе с нас.

— Имате предвид с вас и мис Пикар?

— Плюс още двама души, мистър Мартин. Моята близка приятелка от Италия Лучана и вашият приятел доктор Фокс.

— Фокс?

— Той ме помоли да ви открия — отново се усмихна Бек. — Има желание да разсее евентуалните „недоразумения“ помежду ви след срещата в Малта. В ресторанта към хотела има едно вътрешно помещение, където можете да разговаряте на спокойствие.

— В ресторанта ли?

— Да, освен ако не предпочитате да се срещнете другаде.

Мартин се усмихна на иронията на съдбата. След толкова приказки и умуване как да накарат Фокс да дойде в ресторанта, изведнъж се оказа, че той самият ги кани там. Вътрешното помещение можеше да създаде проблем, но присъствието на Бек, Деми и Лучана беше достатъчно извинение за желанието му да поговорят насаме — и да му предложи да се разходят навън.

— Нямам нищо против ресторанта, отче — великодушно рече той. — С нетърпение очаквам да чуя мнението на доктор Фокс относно „недоразуменията“ между нас.