Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (147)

147

7:25 сутринта

Четирима монаси с черни роби изведоха Деми от килията и я поведоха по дълъг, оскъдно осветен коридор. Тя беше по сандали и алената роба, която Кристина й бе донесла за снощните ритуали. Монасите насила я накараха да я облече, без да се смущават от голотата й.

А и защо трябваше да се смущават? Бяха тук, за да я отведат на лобното й място.

7:28 сутринта

Единият от монасите пъхна магнитна карта в процепа до солидна стоманена врата. Тя се плъзна встрани и зад нея се разкри друг дълъг коридор. От двете му страни зееха вратите на малки помещения, които приличаха на лекарски кабинети. Бяха обзаведени по един и същ начин, с остъклени шкафчета по стените и малки екрани за изследване на рентгенови снимки. В средата на всяка от тях имаше метална маса за прегледи.

7:29 сутринта

Минаха през още една стоманена врата и влязоха в помещение с железни легла, подобни на нейното в килията. С тази разлика, че тук те бяха подредени по четири едно над друго от двете страни на централната пътека и стигаха чак до дъното на залата. На тях можеха да бъдат настанени поне двеста души.

След още един коридор пред очите й се разкри обща баня с тоалетни кабини. До нея имаше голяма кухня и зала за хранене с метални маси и пейки около тях. Хора не се виждаха никъде, но Деми остана с впечатлението, че доскоро тук е кипял живот, прекъснат по неизвестни причини.

7:31 сутринта

Преминаха в бърза последователност през още пет метални врати, разположени на три-четири метра една от друга. Накрая се озоваха в тъмен тунел, подобен на този в метрото. В средата му проблясваше дебела единична релса, върху която стоеше широка, подобна на шейна платформа с три реда скамейки. Четирима монаси се бяха притиснали на най-задната от тях, а пред тях още един мъж с качулка на главата седеше до… Кристина! Деми хлъцна от изненада.

Младата жена беше облечена в бялата роба от предишната вечер, на лицето й се появи спокойна и дори радостна усмивка.

Побутнаха Деми да седне до нея, а един от придружителите й побърза да се настани от другата й страна. Останалите трима седнаха на предната скамейка. Девет монаси придружаваха две безпомощни жени в пътя им към вечността.

Шейната се разклати и потегли. Движеше се бързо и безшумно. Кристина се обърна и на лицето й изплува най-ужасяващата усмивка на света. Защото беше топла, искрена и по детски чиста.

— Отиваме при Вола! — възбудено пошепна тя, сякаш им предстоеше безкрайно вълнуващо преживяване.

— Не бива! — прошепна в отговор Деми. — Трябва да се измъкнем!

— Не! — дръпна се като опарена Кристина и очите й потъмняха. — Трябва да отидем! И двете трябва да сме там! Така ни е писано! Трябва да сме там!

Шейната забави ход и спря до широка платформа в дъното на тунела. Монасите се изправиха като по команда и ги свалиха на платформата. Пред тях се отвори широка врата. В центъра на просторната зала се издигаше нещо, което наподобяваше голяма доменна пещ.

В момента, в който си даде сметка какво бе то, краката на Деми се подкосиха. Намираха се в крематориум. Скоро всичко щеше да свърши.

— Волът чака край огъня — съобщи й с усмивка Кристина, после се обърна и последва четирима монаси към една врата в дъното.

Миг по-късно останалите монаси въведоха Деми в друго помещение. Облечена в черна роба жена се обърна да я посрещне. Беше Лучана. Косата й беше прибрана в същия стегнат кок от предишната вечер, плътният слой театрален грим очертаваше тъмните й очи и се спускаше встрани към ушите. Към пръстите й отново бяха прикрепени дългите закривени нокти.

— Седни — каза тя и й посочи самотен стол в центъра на стаята.

— Защо?

— За да те гримирам и да ти направя косата.

— Ще ме гримираш?! — разшириха се очите на Деми.

— Да.

— Защо?

— Трябва да си красива.

— За да умра?

Устните на Лучана се разтеглиха в жестока усмивка.

— Такава е традицията.