Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (61)

61

4:03 сутринта

— Гара „Барселона-Сантс“ — разпореди Харис, докато тримата се качваха в лъскавото жълто-черно такси.

Шофьорът кимна, включи на скорост и потегли. В същия момент въздухът се изпълни с вой на сирени. Колата прекоси площада, зави наляво и спря рязко, за да избегне двете полицейски коли, които изскочиха зад ъгъла.

— Тревогата е обявена — подхвърли Мартин. — А това означава, че и гарата ще бъде под наблюдение.

— Знам — кимна президентът.

— Какво ще правим?

— Ще видим — промърмори Харис и придърпа широката периферия на шапката.

Деми го погледна, премести очи върху Мартин и поклати глава.

— Аз няма да дойда с вас, където и да отивате. Обадих ти се, за да обсъдим нещо друго.

Нова двойка полицейски коли профуча покрай тях с включени сирени. В следващия миг видяха, че движението на колите пред тях е блокирано.

— Каталунска полиция — промърмори шофьорът. — Какво става, по дяволите? — Очите му се повдигнаха към огледалцето за обратно виждане.

— Кой знае? — сви рамене президентът и се извърна към Мартин. — Блокирали са улицата. Ще проверяват колите една по една. Правят го на концентрични кръгове, което означава, че ще има втора, а вероятно и трета проверка.

— В такъв случай да вървим пеша — предложи Мартин.

— Точно така — кимна Харис и се обърна към шофьора. — Спрете тук, моля.

Човекът сви рамене, нави рязко кормилото и закова до тротоара. Тримата слязоха, президентът се наведе над прозорчето и му подаде една едра банкнота.

— Никога не сте ни виждали — каза той.

— Никога — намигна шофьорът, даде газ и изчезна в трафика. Притеснените минувачи около тях се питаха какво става.

— Терористи — каза на висок глас някой.

— Баски, ЕТА? — попита друг.

— Не, Ал Кайда — отговориха в хор няколко уплашени гласа.

Шофьорите покорно се наредиха на опашка. Въздухът натежа от напрежение и страх. При други обстоятелства щеше да има нетърпеливи викове и вой на клаксони, но сега на улицата се възцари необичайна тишина.

— Не спирайте — заповяда с тих глас президентът. — Трябва да се държим сред тълпата.

Мартин кимна и придърпа Деми между двамата. Вече нямаше съмнение, че службите са в течение на появата на президента в хотела и че няма да се спрат пред нищо, за да го открият. Единственият им шанс беше да се смесят с уплашените и притеснени хора, надявайки се никой да не разпознае мъжа с широкополата шапка.

Той пропусна трима младежи, които напираха да минат пред тях, и се обърна към Деми.

— В таксито спомена, че няма да дойдеш с нас. Защо?

Младата жена се поколеба за миг, стрелна с очи президента и отговори:

— Защото утре ще се състои срещата между преподобния Бек и доктор Фокс. Рано следобед, в бенедиктинския манастир „Монсерат“, който се намира в планините на североизток оттук. Бек ме помоли да го придружа и аз приех. Ще тръгнем от хотела и затова трябва да се върна там.

Мъжете размениха погледи над главата й.

— Покани те да го придружиш? — подхвърли Мартин. — Просто ей така?

— Да. По същата причина, заради която съм тук, в Барселона: да продължим фотосесията за бъдещата ми книга.

— Даде ли ти някакви обяснения за отмяната на пътуването до Балканите и за внезапното напускане на Малта?

— Не. Просто каза, че се налага да замине за Барселона заради някаква среща. Извини се за неочакваното отпътуване и толкоз.

Някъде напред се разнесе вой на сирени и тълпата се люшна натам. Тримата се оставиха на течението. Деми погледна президента и отново се извърна към Мартин.

— Изпълних препоръката ти и казах на Бек, че си ме последвал в Барселона и че сме се срещали и разговаряли. Очаквах да се развика, но той промърмори нещо от сорта, че в Малта вие с Фокс би трябвало да се държите по-цивилизовано. Не обясни защо, дори не попита защо си ме последвал в Барселона и за какво сме говорили. Държеше се така, сякаш изобщо не го интересува. А аз останах с чувството, че ако се появиш в „Монсерат“, той може би ще намери начин да ти организира среща с Фокс, за да се разберете. Можеш да кажеш, че идеята е била моя, за да запазиш добрите ми отношения с него. Все пак потърсих помощта му за издирването на сестра си.

Мартин внимателно я погледна. Не беше сигурен дали може да й вярва дори след това, което току-що бяха преживели. Дали мелодрамата с внезапното напускане на Малта и пристигането в Барселона не беше част от някаква друга игра? Ами внезапното предложение за „примирие“ и идеята на Бек за „по-цивилизован“ разговор между Мартин и Фокс? Не беше ли то начин да го примамят в някакъв отдалечен манастир, където да го разпитат, а след това и ликвидират? Ако среднощното обаждане на Деми бе тяхна идея, той трябваше да научи колкото може повече, преди да я пусне да си върви.

— Жената в черно също ли ще пътува за „Монсерат“?

— Кой? — изненадано го погледна Деми.

— Снощи бяхте в катедралата в компанията на една по-възрастна жена, облечена в черно.

— Откъде знаеш?

— Не е важно откъде знам. Интересува ме коя е тя и какво общо има с Бек.

— Името й е Лучана — отвърна без колебание Деми. — Италианка, стара позната на Бек. Когато пристигнах, тя беше в хотела.

— Той заради нея ли напусна толкова набързо Малта?

— Не знам. Но именно тя уреди посещението в манастира, използвайки връзките на свой познат свещеник в катедралата. — Очите й предпазливо огледаха хората наоколо, гласът й се понижи. — Тя е член на тайното общество, има татуировка на палеца. И ще пътува с нас.

Един кос поглед по посока на президента беше достатъчен. Харис беше видимо озадачен от чутото. Мартин понечи да каже нещо, но в същия момент покрай тях се стрелна поредната полицейска кола с включена сирена. Усилен от рупора глас заповядваше на колите да спрат на място. След нея се появиха два големи камиона в тъмносин цвят с бели надписи „Каталунска полиция“ отстрани. Спряха на стотина метра по-нататък и от тях се изсипаха най-малко двайсет тежковъоръжени полицаи.

— По дяволите! — изруга президентът.

Хората наоколо гледаха с широко отворени очи.

— Терористи! Ал Кайда!

Този път думите, произнесени от повече уста, прозвучаха много по-тревожно.

— Разширяват мрежата и ускоряват издирването — подхвърли Харис. — Всеки момент ще блокират и движението на пешеходците.

— Значи трябва да се върнем обратно — кротко отбеляза Мартин.

— Къде?

— Ние сме възпитани хора. Придружаваме младата дама, която не може да открие хотела си.

— Какво? — стреснато го погледна Деми. — Нима ще дойдете в моя хотел?

— Все пак имаш стая, нали? Ще се наложи да я използваме, тъй като едва ли можем да пробием блокадата. Но трябва да влезем незабелязано, без да привличаме вниманието на администраторите.

— Как ще стигнем дотам? — попита Деми, хвърляйки поглед към блокирания трафик. — Дори да вземем такси, ще го спрат за проверка. Ако съм сама, няма да имам проблеми. Но тримата неизбежно ще бъдем арестувани.

— Права е — промърмори президентът.

Мартин се поколеба, после се обърна и погледна назад.

— Ще вървим пеша — обяви той.

— Какво?! — зяпна Деми.

— Каквото чу. Ще вървим пеша и толкоз.