Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (54)

54

2:25 сутринта

Изправен до прозореца, Мартин чакаше появата на Деми. Улицата беше оживена въпреки късния час. Платното беше задръстено от бавно пълзящи коли, навалица от пешеходци запълваше тротоарите. От колите и отворените врати долиташе музика. За испанците, особено в Барселона, нощта едва започваше.

От банята долиташе шум на течаща вода. В един момент президентът завъртя крановете и настъпи тишина. Преди броени минути леко притесненият Джон Хенри Харис го бе помолил да му заеме четката си за зъби и Мартин без колебание бе кимнал. Но когато получи подобна молба и за самобръсначката, той подхвърли, че ще е по-добре да не я използва и да остави брадата си да расте, като част от камуфлажа. След кратък размисъл президентът се съгласи.

2:27 сутринта

От Деми все още нямаше следа.

Мартин се обърна към вътрешността на стаята. На три метра от него президентът на Съединените щати се преобличаше и се подготвяше за предстоящите събития. Ситуацията бе невъзможна, дори абсурдна, но въпреки това се случваше. Това го накара да си спомни кратката размяна на реплики, преди президентът да се затвори в банята.

— Защо сте сигурен, че доктор Фокс е пряко замесен в смъртта на Каролайн? — беше попитал президентът. — Какво ви кара да мислите, че й е инжектирал смъртоносна бактерия?

— Малко след погребението на съпруга и детето й доктор Стивънсън й направила някаква инжекция. Събудила се в клиниката, а там бил и Фокс. Той най-вероятно е следял как върви лечението й. Каролайн се страхуваше, че е отровена от Стивънсън, а може би и лично от Фокс.

— Страхуваше ли се?

— Да.

— Чувството за страх означава несигурност. Но вие сте абсолютно сигурен. Защо?

— Защото чух думите на доктор Стивънсън малко преди да умре. Тя ме мислеше за един от тях… Не знам кого е имала предвид — може би някой от вашите „приятели“. Беше сигурна, че искам да я отведа при „доктора“, като очевидно имаше предвид Мериман Фокс.

— Малко преди да умре? — озадачено го погледна Харис. — Нима сте присъствали на убийството й? Видели сте как я обезглавяват?

В продължение на една безкрайно дълга секунда Мартин не каза нищо. Той беше единственият човек на света, който знаеше истината. После бавно осъзна, че няма смисъл да я държи в тайна, особено от човека пред него.

— Тя не беше убита, господин президент — тихо промълви той. — Тя сама отне живота си.

— Самоубийство?! — смая се Харис.

— Да. Извърши го на улицата пред дома си. Беше през нощта. Аз я чаках пред входа с намерението да я разпитам за Каролайн. Жената беше ужасена от вероятността да бъде отведена при „доктора“ и от това, което я чакаше там. В ръката си държеше пистолет. Помислих, че ще стреля в мен, но тя пъхна дулото в устата си и натисна спусъка. Не бях в състояние да направя каквото и да било. Не исках да давам обяснения пред полицията, защото нещата щяха да стигнат до Мериман Фокс. Затова побързах да изчезна. Обезглавяването е станало непосредствено след това. Което означава, че някой я е следил.

— Но защо? — учудено попита президентът. — Защо е било нужно да се обезглавява вече мъртвата жена?

— И аз се запитах същото. Стигнах до заключението, че някой не е искал да се разчуе за самоубийството на известна лекарка скоро след смъртта на не по-малко известната й пациентка. Обратното би означавало още повече въпроси, особено на фона на скорошния нещастен случай със съпруга на пациентката — виден конгресмен, и техния син. Докато убийството е друга работа. То може да се случи на всеки, в него няма нищо лично. Самоубийството няма как да се прикрие, господин президент. Особено когато е извършено по този начин. Очевидно извършителят е бил наясно с това и затова е отнесъл главата.

— Пресвети боже! — въздъхна президентът.

— Това бяха и моите думи.

2:30 сутринта

Мартин отново погледна към улицата.

Деми я нямаше.