Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (140)

140

3:30 сутринта

Бегълците седяха върху някаква плоска скала и трепереха от изтощение. Окървавени, с ожулени ръце и крака, те все пак бяха успели. Преброиха се, всички бяха налице. И благодаряха на бога, че са живи.

Хеликоптерите кръжаха високо горе, прожекторите им старателно опипваха боровата гора. Това означаваше, че все още не бяха открили тясната цепнатина в скалите.

Харис си пое дъх и се обърна към Хосе.

— Ти си много специален човек. Искам да ти благодаря от свое име и от името на останалите. — Протегна ръка и добави: — Много ми се иска да те нарека свой приятел.

Хосе се поколеба, очите му пробягаха по лицата на мъжете. После на лицето му изплува срамежлива и едновременно с това горда усмивка, ръката му сграбчи протегнатата десница на президента.

— Благодаря, господине. Вие сте мой приятел. Всички сте мои приятели.

— А сега някъде? — рязко се изправи президентът.

— Натам — отвърна Хосе и кимна към тясна пътечка, която чезнеше в посока на скалист каньон. В същия момент луната надникна иззад облаците и местността бе облята от бледата й светлина: от подножието на скалите, където се намираха, чак до гористите върхове наоколо. Едва сега можаха да огледат стръмния сипей, по който се бяха спуснали. Той падаше почти отвесно между назъбените скали. Никой разумен човек не би го използвал за придвижване, да не говорим за четирима зрели мъже.

— Да вървим — заяви Харис.

Момчето кимна и ги поведе към скалите.