Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (44)

44

Бърз влак „Алтария“ 1138 по линията Мадрид-Барселона, 4:35 следобед

Президентът на САЩ Джон Хенри Харис кимна на човека зад бара на вагон-ресторанта, после отнесе сандвича и минералната вода на малка масичка в дъното. Освен униформения служител в салона имаше още шест души: четирима мъже и две жени, едната значително по-възрастна от другата. Двама от мъжете седяха с лице към прозореца и пиеха бира, третият стоеше прав до тях с картонена чаша кафе и зяпаше навън. Последният седеше в компанията на двете жени на съседната маса, върху която имаше чинийки със сандвичи. Тези тримата изглеждаха безобидни — вероятно брат и сестра, а може би съпрузи в компанията на по-възрастната си леля. Но за останалите трима Харис не беше толкова сигурен.

Само преди няколко минути бяха напуснали град Лейда след кратък престой на гарата в Сарагоса. В момента се движеха на североизток към Валс — последната спирка преди пристигането на централната гара на Барселона, което по разписание трябваше да стане малко след шест следобед. Пътуването до този момент протичаше спокойно, никой не му обръщаше внимание. Но в Лейда във влака се качиха няколко въоръжени мъже в униформи, придружавани от четирима в цивилни дрехи, чието поведение беше типично за агенти на тайните служби. В момента Харис се питаше дали и тези тримата в бюфета — онези с бирите и правият до тях с кафето в ръка — също не са някакви испански или американски агенти. Появиха се тук непосредствено след него и заеха места, от които лесно можеха да блокират изходите. Същото се отнасяше и за униформените, които се бяха качили в Лейда. Ако подозренията му бяха верни, това означаваше край на играта.

Той довърши сандвича и отпи глътка вода, прилежно изхвърли картонената чинийка в кошчето до себе си и стана.

Никой не го спря. Прекоси следващия вагон и се върна на мястото си до човека с коженото яке и черната барета, който му беше съсед през цялото пътуване. В момента главата му беше извърната към прозореца, баретата беше нахлупена ниско над лицето му. Човекът очевидно спеше. Харис изпусна тиха въздишка на облекчение и извади вестника от мрежата на облегалката пред него.

Часът беше 16:44. В 17:03 трябваше да направят кратък престой във Валс. Харис не знаеше какво ще се случи там. Даваше си сметка, че Хап Даниълс прави всичко възможно да го открие, прави го с усърдие и ярост. Не само защото беше първият агент на Сикрет Сървис в историята на страната, който бе изгубил височайшия си обект и най-вероятно щеше да изгуби и службата си, но и защото в личен план се чувстваше адски зле, че бе изневерил на приятел.

Първата версия на Сикрет Сървис несъмнено щеше да е заговор за отвличане със съответната реакция. Президентът не се съмняваше, че на този етап със сигурност са задействани АНС, ЦРУ и ФБР. Мадрид е обект на щателно претърсване от страна на полицията и испанските тайни служби. Мащабите на издирването отдавна са надскочили територията на страната, обхващайки цяла Европа и Северна Африка. То най-вероятно се ръководи от оперативната служба в Рим, която отговаря за Близкия изток, Русия и бившите социалистически страни. Цялата операция е секретна, провеждана „под булото на нощта“. Към настоящия момент те вече би трябвало да са наясно, че президентът не е отвлечен, а просто се е измъкнал от опеката им. Побеснели и извън себе си от гняв, Джейк Лоу и Джим Маршъл със сигурност са изградили убедителна хипотеза за изчезването му — най-вероятно нервен срив или нещо от тоя сорт.

Беше единствената убедителна хипотеза за тях, оправдаваща последващите им действия. Тя щеше да замени ужасната вероятност президентът да е попаднал в ръцете на терористи, а Лоу и приятелите му щяха да я поднесат по болезнено хуманен начин — като дълбока загриженост за най-могъщия човек на света, претърпял внезапен и дълбок психически срив.

Следователно всички, които присъстваха предишната вечер в дома на Евън Бърд, от министъра на вътрешната сигурност до директора на Сикрет Сървис, и цялата бюрократична машина под тях щяха да направят всичко възможно да го открият и приберат на сигурно място. И само единици щяха да знаят за какво всъщност става въпрос.

„На сигурно място у дома“ означаваше, че щеше да бъде предаден в ръцете на Джейк Лоу и компания, които вече бяха готови да се „погрижат“ за него. Останалото беше ясно: незабавно щеше да бъде упоен и закаран на предварително определено място, където щеше да бъде убит, а диагнозата — най-вероятно масивен инфаркт или инсулт — щеше да бъде потвърдена от авторитетен консилиум, включващ най-видните специалисти на страната.

По силата на закона функциите му щяха да бъдат поети от вицепрезидента Хамилтън Роджърс, който щеше да даде зелена светлина на коварните им планове.

Вратата в дъното се отвори и Харис вдигна глава. Двама въоръжени мъже влязоха във вагона и започнаха да оглеждат пътниците. Бяха облечени в униформа на Националния полицейски корпус на Испания и въоръжени с преметнати през рамо автомати. Първоначалният оглед приключи за броени секунди и те бавно тръгнаха по пътеката. Първият оглеждаше седалките вдясно, а колегата му — тези от другата страна. Някъде към средата на вагона първият спря пред някакъв мъж с широкопола шапка и поиска документите му. Другият бързо се приближи към тях. Човекът подаде личната си карта, която беше внимателно проучена и върната обратно. Униформените продължиха нататък.

Харис се наведе над вестника. Нямаше никакво съмнение, че тези хора търсеха него и проверяваха всеки, който имаше далечна прилика с описанието, с което разполагаха.

Полицаите се приближаваха, сърцето му ускори ритъма си. Над горната му устна избиха ситни капчици пот. Продължаваше да се взира във вестника с отчаяната надежда, че униформените ще го отминат и ще продължат към следващия вагон. После в полезрението му се появи излъскан до блясък ботуш.

— Вие? — попита полицаят на испански. — Как се казвате? Къде живеете?

Харис бавно вдигна глава, усещайки как сърцето му се качва в гърлото. Но полицаят не гледаше него, а съседът му, който излезе от дрямката си и замаяно погледна към човека на пътеката. Вторият полицай се изправи до колегата си, а Харис се почувства като агне, попаднало в компанията на изгладнели лъвове. Достатъчно беше да насочат вниманието си към него.

— Как се казвате, къде живеете? — повтори с рязък глас полицаят.

— Казвам се Фернандо Алехандро Понсе, живея в Барселона на улица „Карер дел Брук“ шейсет и две — окопити се мъжът, после, преодолял изненадата, с достойнство добави: — Аз съм творец! Художник! Какво искате от мен? Имате ли някаква представа от изкуство?

— Документите! — отсече полицаят.

Вече целият вагон гледаше към тях.

Другият полицай свали автомата от рамото си, а Фернандо Алехандро Понсе измъкна някаква карта от джоба на коженото си яке и гневно я тикна в ръцете на колегата му. После внезапно се обърна към Харис и заби пръст в гърдите му.

— Защо не попитате него как се казва? Защо искате моите документи, а не неговите?!

Пресвети боже, помисли си Харис и затаи дъх в очакване. Полицаят хвърли бегъл поглед на личната карта на Фернандо Понсе и му я върна.

— Хайде де, защо не му поискате документите? — заядливо викна човекът с баретата.

— По-добре заспивай, художнико — промърмори полицаят, хвърли бегъл поглед към Харис и направи знак на колегата си. Секунда по-късно вратата на вагона се затръшна след тях.

Фернандо ги проследи с очи, после се извърна към Харис.

— Копелета мръсни! — изруга на испански той. — Кого ли са тръгнали да търсят?

— Ninguna idea — сви рамене президентът. — Нямам никаква представа.