Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (9)

9

3:40 следобед

Никълъс Мартин не си падаше по пиенето, но въпреки това беше седнал в хотелския бар с чаша уиски в ръка. Днес, в ранния следобед изведнъж изпита желание да пийне. В момента се бореше с третата чаша „Джони Уокър“ червен етикет, порядъчно разреден с газирана вода. И се опитваше да преодолее глухото си раздразнение от начина, по който адвокатът на Каролайн го беше изгонил от дома й.

Отпи поредната глътка и разсеяно се огледа. Приведена над плота в другия край на извития бар, барманката с дълбоко изрязано деколте разговаряше с някакъв тип с измачкан костюм, който беше единственият друг клиент освен Никълъс. Шестте тапицирани с кожа сепарета край отсрещната стена бяха пусти, също като осемте маси с тапицирани столове.

Телевизорът на бара предаваше новини на живо от Юниън Стейшън, където преди малко повече от час бяха застреляли някакъв мъж. Според репортерката на мястото на събитието мъжът бил ликвидиран от наемен убиец, заел позиция в отсрещната сграда. Властите разполагаха с оскъдни сведения за самоличността на жертвата, която по всяка вероятност беше пристигнала от Ню Йорк с експресния влак „Ачела“. Мотивите за престъплението бяха неизвестни, а според последни сведения полицията беше открила оръжието на престъплението. В главата на Мартин отново изплува ужасната сцена със самоубийството на д-р Стивънсън и липсата на информация за него. Нима е възможно никой да не е открил трупа? Не, нещо не беше наред. Причина за това информационно затъмнение биха могли да бъдат само издирването и уведомяването на близките й или пък специално разследване от страна на полицията.

— Никълъс Мартин? — изскърца мъжки глас зад гърба му и той стреснато се обърна. Към него крачеха мъж и жена с уморени лица и тъмни дрехи и двамата доста над четирийсет. Отдалеч личеше, че са представители на полицията.

— Аз съм — кимна той.

— Полицай Хърбърт от Окръжното полицейско управление — показа му картата си мъжът. — А това е детектив Монро.

Хърбърт беше среден на ръст с малко коремче и леко посребрена кестенява коса. Очите му имаха почти същия цвят. Детектив Монро беше може би с година-две по-млада от него — висока, с квадратна челюст и късо подстригана изрусена коса. Беше по свой начин привлекателна, но прекалено сериозна и уморена, за да изглежда красива.

— Трябва да поговорим с вас — изръмжа Хърбърт.

— За какво?

— Познавате ли доктор Лорейн Стивънсън?

— Слабо. Защо питате?

Страховете му се сбъдваха. Явно някой го беше видял пред къщата й. Може би дори беше чул изстрела и бе станал свидетел на бягството му с наетата кола, на която бе записал номера.

— Вчера сте я търсили няколко пъти в кабинета й.

— Вярно — кимна Мартин.

Това пък какво е?! Нима полицията се е заела да проверява телефонните разговори на самоубийцата?! Всъщност не беше изключено. Стивънсън бе познавала куп важни личности. Нещата поемаха в друга посока, която едва ли имаше нещо общо със смъртта на Каролайн.

— Търсили сте я настоятелно — обади се Монро.

— Защо, мистър Мартин? — попита Хърбърт.

— Исках да поговорим за смъртта на една от пациентките й.

— Коя по-точно?

— Каролайн Парсънс.

На лицето на Хърбърт се появи подобие на усмивка.

— Мистър Мартин, ще ви помоля да ни придружите до полицейското управление.

— Защо? — изгледа го с недоумение Мартин. До този момент не бяха казали нито дума за самоубийството на Стивънсън. Нито пък нещо друго, свързано с появата му пред дома й.

— Доктор Стивънсън е била убита, мистър Мартин — хладно го информира Монро.

— Убита ли?! — зяпна той.

— Да.