Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (45)

45

Барселона, 5:00 следобед

Двайсет минути след нещастния случай в Готическия квартал Никълъс Мартин напусна хотел „Рехенте Мажестик“, обяснявайки на красивото момиче на рецепцията, че вестникът му е направил резервация на друго място. Тя любезно анулира депозита на кредитната му карта и скъса разписката. Пет минути по-късно той вече беше на улицата с малкия си сак през рамо, решил да спести на Деми всякакви обяснения. Беше наясно, че няма как да разбере дали Прошарения е бил повикан от сервитьора, проследил го е до „Рехенте“, или пък някой от хотела го бе информирал за появата му. Незабавното напускане беше единственият начин да пресече възможността да бъде държан под око от когото и да било.

За съжаление вече знаеха за появата му в Барселона. Смъртта на Прошарения не променяше нещата — замяната му с друг беше само въпрос на време. И това щеше да бъде непознат за него индивид, който обаче щеше да бъде отлично осведомен за обекта си. Единствената полза от досегашния развой на събитията (ако това изобщо можеше да се нарече полза) беше фактът, че бе успял да научи самоличността на Прошарения.

Мартин бе разбрал, че преследвачът е мъртъв в мига, в който зърна грозната дупка в охладителната решетка на камиона и начина, по който тялото лежеше пред камиона. Опипването на сънната артерия и пулса го доказаха. Всичко останало беше шоу: призивите да се повика линейка, разгръщането на якето за търсене на сърдечна дейност, повторните призиви за линейка. Но Мартин бе забелязал леката издутина под плата на спортното яке. И успешно бе измъкнал портфейла на Прошарения. Вътре откри немската му шофьорска книжка, няколко кредитни карти и визитки, на които бяха изписани името и адресът му: Клаус Мелцер, Лудвигщрасе 455, Мюнхен, Германия.

5:44 следобед

Мартин нае стая в хотел „Риволи Жарден“, също в Готическия квартал, но на няколко пресечки от „Рехенте Мажестик“. Отново беше принуден да се регистрира под собственото си име просто защото други възможности липсваха. Десет минути по-късно вече беше разопаковал багажа си и набираше номера на Питър Фадън в Лондон. Репортерът не вдигна и той му остави кратко съобщение с молба да звънне при първа възможност. После набра „Рехенте Мажестик“ и поиска да го свържат със стаята на Деми. Тя не отговори и той затвори с неприятното чувство, че бе допуснал грешка, като я отпрати.

Инцидентът в „Четирите котки“ и действията му след това я бяха раздразнили достатъчно, за да си събере багажа и да напусне хотела, което означаваше, че можеше и да не я види повече. На всичкото отгоре някои неща в поведението й сочеха, че тя няма нищо общо с текущите събития, а по-скоро е манипулирана от други. Нямаше как да разбере дали историята с изчезналата й сестра е истинска, или някаква постановка.

Остави слушалката и взе в ръце шофьорската книжка на Клаус Мелцер. Повъртя я между пръстите си, после отново разгледа визитната му картичка. Защо този надхвърлил четирийсетте немски инженер беше тръгнал да го следи? Подобни действия изглеждаха лишени от смисъл.

Освен ако…

Мартин включи мобилния си телефон и набра номера на компанията „Карлсруе & Лар“, която беше изписана на картичката. По всяка вероятност всички документи на Мелцер — свидетелство за правоуправление, кредитни карти, визитки, щяха да се окажат фалшиви, а изписаната на картичката фирма изобщо не съществува.

Десет секунди по-късно това предположение беше отхвърлено.

— „Карлсруе & Лар“, добър ден — обади се жизнерадостен женски глас.

След още пет секунди отпадна и първото му предположение — че човек с фамилията Мелцер не съществува.

— Клаус Мелцер, ако обичате — рече в мембраната Мартин.

— Съжалявам, но мистър Мелцер е в отпуск до следващата седмица — отвърна със силен немски акцент жената. — Ще оставите ли съобщение?

— Знаете ли къде мога да се свържа с него?

— Той пътува, сър. Ще оставите ли номер за обратна връзка?

— Не, благодаря. Ще го потърся по-късно.

Изключи телефона и се замисли. Значи Клаус Мелцер и фирмата „Карлсруе & Лар“ съществуваха. Този факт го върна към предишния въпрос: защо го бе следил немски инженер на средна възраст, който очевидно имаше добра и солидна работа. Защо го беше поел от младежа на летището по един наистина професионален начин? И накрая — защо беше побягнал от предстоящата конфронтация с Мартин? Достатъчно беше да отрече всичко и да сложи точка. Мартин не би могъл да го опровергае. Но вместо това беше побягнал и сега беше мъртъв.

— По дяволите! — въздъхна той и отново набра хотела на Деми. След няколко сигнала за свободно в слушалката прозвуча гласът на телефонистката.

— Съжалявам, сър, но мис Пикар не е в стаята си.

— Благодаря — промърмори Мартин и понечи да прекъсне линията, после изведнъж му хрумна нещо. — А дали пристигна преподобният Бек? Той има резервация в хотела, направена от Малта.

— Изчакайте да проверя. — След кратка пауза телефонистката отново се върна на линията. — Не, сър. Все още не се е регистрирал при нас.

— Благодаря.

Мартин пое дълбоко дъх и тръгна към другия край на стаята с намерението да включи телефона си за зареждане. Деми не се обажда, Бек все още не се е настанил в хотела. Къде е тя? Отново го обзе тревожното предчувствие, че младата жена вече е освободила стаята си и вероятно е тръгнала за среща с Бек, а може би и със самия Мериман Фокс. А срещата може би изобщо не е в Барселона. Ако наистина беше така, този път тя беше прикрила следите си много умело и той нямаше как да я открие.