Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (64)

64

Шантили, Франция, 6:44 сутринта

Виктор беше заел позиция сред гъсталаците, на около стотина метра от зоната за стрелба. Дулото на пушката бе опряно върху дървен чатал и беше насочено към трасето за конни надбягвания, което се мержелееше сред облаците утринни изпарения. Той се чувстваше добре въпреки пощипването на хладния въздух. Усещането му беше познато. Бяха му поставили задача и той щеше да я изпълни. Не като задължение на обикновен наемник, а като майстор професионалист.

— Виктор — прозвуча в слушалките спокойният глас на Ричард.

— Слушам те, Ричард.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Студено ли ти е, пречи ли ти влагата?

— Не, Ричард, добре съм.

— Конете и жокеите излизат от тренировъчния център. След около трийсет и пет секунди ще бъдат на старта. Там ще получат последни указания от треньора. Стартът ще бъде даден петнайсет секунди по-късно, а след още седемдесет те ще бъдат в периметъра ти. Това устройва ли те, Виктор?

— Да, Ричард.

— Знаеш какво да правиш, нали?

— Да, Ричард.

— Благодаря ти, Виктор.

— Аз ти благодаря, Ричард.

Барселона, 6:50 сутринта

Боси, с навити крачоли и чаши с кафе в ръце, Никълъс Мартин и президентът на Съединените щати Джон Хенри Харис крачеха по мокрия пясък и наблюдаваха изгрева на слънцето над сините води на Средиземно море. Над малката и пуста плажна ивица се издигаха стръмни скали, които я скриваха от черния път, по който двамата бяха стигнали дотук. Според малко кръстче на картата се намираха на около двайсет и пет километра северно от Барселона — някъде между Коста Дорада на юг и Коста Брава на север.

Изолираното място им осигуряваше старателно изчислената пауза, която беше необходима на силите за сигурност, за да вдигнат безрезултатната блокада или поне да разхлабят обръча си, давайки глътка въздух на големия град, преди да се прегрупират, да променят тактиката и да повикат нови подкрепления. Бегълците възнамеряваха да използват тази пауза, за да се насочат към „Монсерат“. Защото втората блокада щеше да бъде безпрецедентна по своите мащаби и вероятно щеше да обхване цялата страна. Джон Хенри Харис не беше просто изчезнал гражданин, а потънал в неизвестност президент на САЩ, когото Сикрет Сървис, ЦРУ, ФБР, АНС и испанското разузнаване и полиция щяха да издирват докрай с неизтощима решителност. Блокадата нямаше да приключи, преди да бъде намерен, а това означаваше, че шансовете му, както и тези на Мартин, се приближаваха към нулата.

Мартин погледна назад. Високите скали смътно се очертаваха в утринния сумрак. Черният мерцедес беше паркиран на нещо като малка площадка в края на пътя, по който бяха дошли, а до него се виждаше фигурата на мъж на средна възраст, облечен в тъмен костюм. Мигел Балиус беше кореняк барселонец, който се беше прибрал в родния си град след дълги години, прекарани в Австралия. Благодарение на него бяха успели да се измъкнат от града, избягвайки многобройните полицейски проверки. Балиус познаваше всяка улица и избираше маршрута си с наистина гениална съобразителност. И се оказа най-подходящият изпълнител на плана на Мартин, допълнен и разработен от Деми.

Добраха се до „Рехенте Мажестик“ в пет без десет сутринта. Деми се насочи към рецепцията, а Мартин и Харис се шмугнаха в мъжката тоалетна до входната врата, където се измиха и останаха да чакат. Това, което Мартин предложи само на няколко крачки преди хотела, беше отчаяно смело като идея, но и положението им беше отчаяно. Нямаше начин да оцелеят в града, в който всеки момент можеха да ги спрат за проверка на документите. Нямаше как и да го напуснат, тъй като испанските сили за сигурност контролираха всички транспортни терминали — въздушни, железопътни, автобусни и тези на метрото.

Идеята на Мартин се роди от реалността на ситуацията, в която се намираха — трябваше да останат извън огромната мрежа около тях, но същевременно и да стигнат до манастира „Монсерат“ най-късно до обед. Сценарият, който той предложи, би могъл да се окаже успешен — разбира се, при наличието на необходимата доза късмет и стриктното му изпълнение. Деми започна да го изпълнява в мига, в който мина през вратата на „Рехенте Мажестик“ и заговори с портиера. Според разказа й на по-късен етап тя му бе обяснила следното:

— Имам среща с двама мои братовчеди, които рано сутринта пристигнаха с полет от Ню Йорк. Отидох да ги посрещна на летището, но се наложи да ги издирвам в продължение на половин час, защото бяха тръгнали да си търсят багажа не където трябва. Но така и не го откриха. По пътя насам попаднахме на нещо ужасно — някаква акция на полицаите, които проверяваха всички влизащи и излизащи от града. Чакахме повече от половин час да ни проверят документите.

— Властите издирват терористи, които се намирали в един от близките хотели, но успели да се измъкнат — информирал я портиерът. — Поне така чухме. Но издирването продължава и на това се дължи целият този хаос. Дълбоко съжалявам за неудобството, което са ви причинили.

— Вие нямате вина — великодушно го успокоила Деми. — Всички сме длъжни да помогнем, за да бъдат спрени тези хора. Но проблемът ми не е с терористите, а с моите братовчеди. Ще ви призная, че не ги харесвам особено. На всичкото отгоре са уморени и раздразнителни. Не са мигнали по време на полета, но въпреки това настояват да направят обиколка на града. Аз също съм уморена и искам да се наспя. Помислих си, че няма да е зле, ако им наема лимузина, която да ги разходи и да ги върне обратно по някое време вечерта. Възможно ли е това?

— Сега, в този час? — учудил се портиерът.

— Да, колкото по-скоро, толкова по-добре. Уредете някой да им донесе нещо за ядене, плюс кафе и минерална вода. Не искам да ме будят, за да ги водя на закуска.

— Страхувам се, че това ще ви струва доста скъпо.

— Положението е такова, че разходите изобщо не ме интересуват. Пишете всичко на сметката ми.

— Добре, сеньора, ще имам грижата.

— О, и още нещо. Ако шофьорът знае начин да избегне продължителните проверки по пътищата… Разбирате ме, нали? Това би ги изнервило още повече и ще ги накара да се приберат в хотела. След което ще си го изкарат на мен — сякаш аз съм виновна за световния тероризъм.

— Лично ще поговоря с шофьора, сеньора.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Нямате представа колко много ми помагате.

След тези думи Деми понечила да се отдалечи, но после й хрумнало още нещо.

— Извинете, че ви отнемам от времето, но днес в хотела ще се събере цялата ни фамилия. Присъствието на двамата братовчеди от Америка ще е голямата изненада. Надявам се на дискретност от страна на шофьора и вашите подчинени, за да не си развалим празника.

— Няма проблем, сеньора — поклонил се портиерът. — И за това ще се погрижа.

— Пак ви благодаря, сеньор. Muchas gracias.

* * *

Десет минути по-късно се появи Мигел Балиус със своята лимузина. Закуската, минералната вода и кафето бяха доставени. Деми целуна за сбогом братовчеда си Джак (президента), повтори същото с Харолд (Мартин), който успя да прошепне в ухото й:

— Нито дума за „братовчеда Джак“ пред Бек или когото и да било другиго!

— Бъди спокоен, глупчо — усмихна се тя и напомни на Джак да не сваля шапката си заради силното слънце, след което се разделиха. Тя отиде да поспи, а братовчедите поеха по трудния път, който въпреки блокадата в тяхна чест трябваше да ги изведе от града.