Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (33)

33

Рим, летище „Леонардо да Винчи“, 9:40 сутринта

Полетът на Мартин с „Еър Малта“ от Ла Валета кацна трийсет минути по-рано и той чакаше повикването на „Алиталия“ за Барселона — следващата дестинация на Деми Пикар. Според разписанието този полет щеше да продължи час и четирийсет и пет минути.

Той научи закъде пътува младата дама по същия начин, по който разбра къде е отседнала в столицата на Малта: като подкупи метрдотела на кафе „Триполи“ да му каже закъде е тръгнало повиканото такси за Деми, преподобния Бек и младата дама на име Кристина.

— За Британския хотел, мистър Мартин.

Същата тактика приложи и спрямо мустакатия портиер на хотела, на когото предложи версията за скарване с мис Пикар, неговата годеница.

— Не знам какво ще кажа на майка й, която пристига утре — умърлушено въздъхна той, майсторски влизайки в ролята, която беше изпълнявал многократно като разследващ детектив в Лос Анджелис. — Имате ли представа къде може да е заминала?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа, сър — отвърна портиерът.

— Но тя беше доста разстроена, нали? — попита още по-съкрушено Мартин.

— Да, сър. Особено когато се обади тази сутрин, някъде около шест, и помоли… всъщност заповяда да направя всичко възможно, за да й осигуря хотелска резервация.

— Успяхте ли?

— Да, сър.

Това беше моментът, в който Мартин пъхна в ръката му една едра банкнота и умолително промърмори:

— Заради майка й.

Колебанието на портиера беше кратко. Той се наведе над масичката си, надраска Хотел „Рехенте Мажестик“, Барселона на лист хартия и го подаде на Мартин.

— Заради майка й, сър. Напълно ви разбирам.

Само можеше да се предполага защо Деми Пикар бе отпътувала толкова бързо за Барселона, след като всички я бяха зарязали. Също като Мериман Фокс тя явно беше свързана с преподобния Бек независимо от случилото се между тях. Отново се запита за странната близост между свещеника от афроамерикански произход и офицера от армията на ЮАР по времето на апартейда, който бе работил за създаването на биологични оръжия, предназначени да изтребят чернокожото население на страната.

Но имаше и друго. Нещо, върху което не се беше замислял до момента, в който видя Бек на масата на Фокс в кафе „Триполи“. Именно преподобният Бек беше повикал д-р Стивънсън при нервната криза на Каролайн след погребението на близките й. И именно Стивънсън беше направила инжекцията, която рязко бе влошила състоянието на Каролайн. Връзката Бек-Стивънсън-Фокс беше очевидна. Връзката, която стигаше до белокосия доктор с дългите костеливи пръсти и ужасния палец с татуирано кръстче и която представяше преподобния Бек в нова светлина. Свещеникът ставаше толкова интересен, колкото и самият д-р Фокс. Мартин се надяваше, че в Барселона ще открие нови факти и за двамата.

По високоговорителите обявиха полета на „Алиталия“ за Барселона. Мартин преметна през рамо сака с лаптопа и се насочи към опашката за отвеждане към самолета. Бегъл поглед през рамо го увери, че същото направи и слаб младеж на около двайсет години, облечен с джинси и широко яке върху тениската. Студент? Млад художник или музикант? Трудно му беше да определи. И това едва ли щеше да е важно, ако не го беше виждал и преди — веднъж във фоайето на хотел „Кастиле“ в Ла Валета и втори път на борда на самолета за Рим. А сега явно се готвеше да пътува с него и до Барселона. Едва ли е въпрос за обикновено съвпадение, въздъхна Мартин. Този младеж спокойно би могъл да изпише на челото си името на Мериман Фокс.