Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (49)

49

8:20 вечерта

Мартин прекоси площада и се присъедини към група английски туристи, които изкачваха каменните стъпала към входа.

В огромното пространство цареше тържествена тишина. Слабото вътрешно осветление се усилваше от пламъчетата на стотици свещи, разположени върху специални поставки от двете страни на централната пътека.

Мартин изостана от групата туристи, оглеждайки се за Деми, Бек и жената в черно. Тук-там се виждаха застинали в молитвена поза богомолци. Широката централна пътека свършваше пред величествен олтар. Точно над него, на повече от трийсет метра, се извисяваше кула с готически арки.

Дрезгаво покашляне зад гърба му го върна в настоящето. Той тръсна глава и внимателно започна да си пробива път напред. Все още не виждаше Деми и хората с нея. В един момент пред очите му изплува преподобният Бек, който подхвърли нещо на портиера, преди да се качи в таксито. Дали не го бяха пратили за зелен хайвер, насочвайки го към катедралата? Първата му мисъл беше да зареже всичко и да хукне обратно към хотела, но после ги видя. И тримата бяха тук, в далечния край на пътеката, увлечени в разговор с някакъв свещеник.

Мартин предпазливо се насочи към тях, използвайки за прикритие разпокъсаната група на туристите. Молеше се на Бога да остане незабелязан.

Когато стигна на няколко крачки и вече почти чуваше репликите, непознатият махна към вътрешността на храма и гостите му го последваха. Мартин предпазливо пое след тях.

Няколко секунди по-късно се озова във вътрешен коридор, който граничеше с вътрешната градина. Свещеникът и гостите му завиха зад ъгъла и поеха по друг вътрешен коридор, който водеше към някакъв параклис. Групата изчезна във вътрешността, вратата се затръшна. Мартин тръгна натам, изчака за момент и натисна тежката брава. Нищо. Вратата се оказа заключена.

Спря за момент, опитвайки се да прецени следващите си ходове. После се обърна и видя възрастен свещеник, който беше спрял на два-три метра от него и намръщено го наблюдаваше.

— Търся тоалетната — притеснено обясни Мартин.

— Тази врата води към църковната канцелария — отговори със силен акцент свещеникът.

— Винаги ли е заключена?

— Да, с изключение на времето преди и след службата.

— Разбирам.

— Тоалетните са натам — добави свещеникът и посочи коридора зад гърба си.

— Благодаря — кимна Мартин и пое в указаната посока, тъй като нямаше друг избор.

8:45 вечерта

Пет минути по-късно Мартин приключи обиколката си. Вратите, които се опита да отвори, бяха заключени или водеха към странични коридори. Никоя от тях не водеше към тайнствения параклис.

Върна се обратно и излезе през главния вход. Насочи се към задната част на катедралата, внимателно оглеждайки стените за скрит изход. Но такъв нямаше. След една пълна обиколка на внушителната сграда той установи, че всички второстепенни входове и изходи бяха заключени. Единственият достъп до храма си оставаше главният вход, през който беше излязъл преди малко. Насочи се към площада, смесвайки се с тълпата английски туристи. Намери свободно място пред едно от кафенетата в противоположния му край, откъдето можеше да наблюдава входа. Поръча си кафе и бутилка минерална вода. Така изтече един час, но Бек и компания не се появиха. В десет катедралата беше затворена. Разтревожен и ядосан, че ги беше изпуснал, Мартин плати сметката и си тръгна.