Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (58)

58

Американски боен хеликоптер „Чинук“, излетял преди двайсет минути от Мадрид за Барселона, 3:16 сутринта

— Плешив? — извика в слушалките Хап Даниълс, опитвайки се да надвие грохота на двигателите. Очите му се плъзнаха към Джейк Лоу и Джеймс Маршъл, които седяха със затегнати колани срещу него.

— Отрядът докладва, че в стаята на Мартин се намира мъж, представил се за негов роднина. Плешив или почти плешив. Това се разминава с външния вид на обекта, освен ако не е обръснал главата си.

— Може да я е обръснал — промърмори Лоу, погледна Маршъл и отново се обърна към Даниълс. — Отрядът да остане на позиция. Плешив или не, човекът в стаята трябва да бъде смятан за президента.

— Кога ще кацнем? — попита Маршъл.

— В 3:40 трябва да стигнем до главното полицейско управление на Барселона, а десет минути по-късно ще бъдем в хотела.

Шантили, Франция, 3:25 сутринта

Виктор се беше сгушил в храсталаците край хиподрума на Шантили, който носеше романтичното име „Сърцето на гората“. До появата на мишените имаше повече от три часа и половина, но той вече беше на позиция. Чувстваше се удобно, настроението му беше ведро и спокойно.

От Мадрид до Париж беше летял първа класа, както му бяха обещали. След това просто изпълни инструкциите: такси от летище „Шарл де Гол“ до Гар дю Нор, където се качи на влака за Шантили. След пристигането се регистрира в хотел „Шантили“, където имаше запазена стая. Там, в плътно затворен сак за голф, го чакаше пушката М-14 със съответните муниции, изпратена на негово име от един хотел в Ница. После той предприе кратка разходка в околностите на града, откри „Сърцето на гората“ и си избра място за засадата. Малко след разсъмване щеше да стреля по жокеите, пришпорващи породистите си коне.

3:27 сутринта

— Виктор.

В слушалките прозвуча тихият и успокоителен глас на Ричард.

— Да, Ричард.

— На позиция ли си?

— Да, Ричард.

— Наред ли е всичко? Не ти ли е студено? Имаш ли всичко необходимо?

— Да, Ричард.

— Някакви въпроси?

— Не, Ричард.

— В такъв случай ти желая късмет.

— Благодаря, Ричард. Всичко ще бъде наред.

— Знам, Виктор. Прекрасно го знам.

Линията прекъсна и Виктор се намести в скривалището си. Чувстваше се добре, дори щастлив. Изпълнената с тайнствени звуци нощна гора му се отразяваше добре, дори с влагата, която проникваше навсякъде. Беше коренно различна от пустинята на Аризона, осеяна с мършави и полуизсъхнали храсти. Светът, в който беше роден.

3:30 сутринта

Нощна пеперуда запърха пред него, опитвайки се да кацне на лицето му. Виктор я отстрани с ръка, внимавайки да не я нарани. Още от малък обичаше всички живи твари и плачеше за онези от тях, които ставаха неизбежни жертви на човека и природата. Беше много емоционален. Приятелите му, а дори и някои членове на семейството го наричаха „ревльо“ и „мамино синче“. Тези прякори дълбоко го разстройваха, защото предполагаха недостойна за истинския мъж слабост. Като юноша, а след това и като зрял мъж той правеше всичко възможно да ги опровергае и забрави. Юмручни боеве и неприятности в училище, а по-късно кръчмарски свади и нападения с цел побой, които бързо го доближаваха до затвора. Но не това беше важно. Важно беше да е твърд и силен във всяка ситуация, да бъде мъжествен. Ричард усети това още след първите им контакти по телефона и започна да го обработва.

Накара го да повярва, че в неговото отношение към света няма нищо, от което да се срамува, че чувствата му споделят хиляди, а може би и милиони мъже. Разбира се, че болеше, когато близките му не одобряваха подобно поведение, но то бе нищо в сравнение със злините, които вършеха другите. Ричард имаше предвид хората, които не ценяха живота и гледаха на него единствено от своите егоистични позиции. Терористите. Убийците, срещу които светът се бореше на думи, но с малки изключения не можеше да спре дори когато изпращаше цели армии срещу тях.

После настъпи времето за най-важния въпрос. Ричард го попита дали желае да се присъедини към нелегалното движение на борците за свобода, което има за цел да защитава родната Америка от подобни хора и техните зловещи организации. Без да се колебае нито за миг, Виктор прие.

Няколко дни преди да убие онзи мъж на централната гара във Вашингтон, Ричард му обясни, че става въпрос за млад професионален играч по бейзбол от Централна Америка — член на тайна терористична организация. Той имал за задача да създаде конспиративни квартири по трасето Вашингтон-Ню Йорк, а на следващия ден трябвало да замине за Венецуела и да докладва на своите шефове. Те от своя страна щели да изпратят съответните екипи на територията на САЩ. Властите имали информация за тази дейност, но бюрократичната система им пречела да вземат мерки. Нещо трябвало да се направи веднага, още преди въпросният спортист да напусне страната. И Виктор го направи.

Същото се случи и в Мадрид, където Ричард настоя Виктор да разгледа гара „Аточа“ и да си представи отвратителната касапница, дело на терористите. Антихуманен акт, който би трябвало да бъде спрян далеч преди да се случи.

Придвижването по следите на президентската делегация в Берлин и Мадрид беше само тренировка. Ричард искаше Виктор да се увери с очите си, че е напълно възможно президентът на САЩ да бъде ликвидиран въпреки силната охрана. За тази цел се намираше и тук, в Шантили. Не само да изпробва снайперистките си умения, но и защото жокеите, които скоро щяха да се превърнат в мишени, били част от терористична група, действаща в Северна Франция. Задачата беше проста и ясна: тези хора да бъдат отстранявани методично, един по един, с всякакви средства.

До този момент Виктор играеше ролята си по безупречен начин. Уменията и решителността му бяха високо оценени. Ричард имаше грижата да го увери в това. И то беше най-важното.

3:35 сутринта

Виктор си сложи ръкавиците и нагласи пушката в свивката на лакътя си. Сега просто трябваше да си почива и да чака ездачите, които щяха да се появят малко преди седем.