Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (63)

63

4:42 сутринта

Тримата се скриха в някакъв тъмен вход, докато полицейската кола ги отмине. Изчакаха двайсетина секунди, за да се уверят, че не идва и друга, след което се върнаха на тротоара и продължиха пътя си. Вече бяха успели да се доберат до един от старите квартали на града с тесни улички и средновековни сгради. Всичко беше спокойно. Тишината се нарушаваше единствено от стъпките им, проплакването на бездомните котки и откъслечния лай на невидими, скрити зад високите огради кучета. Бяха се добрали дотук с чист късмет и благодарение на изключителната си предпазливост. Придвижваха се внимателно, използвайки прикрития от всякакъв вид — тъмни входове, тесни улички, празни дворни места. Старателно избягваха редките минувачи и още по-редките коли. Нахлупил широкополата шапка ниско над челото си, президентът спря само веднъж, за да попита някакъв старец, седнал на пейка пред къщата си, за пътя към Рамбла Каталуня — квартала, в който се намираше хотелът на Деми. Старецът дори не вдигна глава, а само махна с ръка да продължават нагоре по улицата и промърмори:

— Три минути в тази посока, после завивате надясно.

— Gracias — промърмори Харис и тримата продължиха пътя си.

Най-много се страхуваха президентът да не бъде разпознат от случаен минувач или пък насреща им да изскочи патрулна кола и полицаите да им поискат документите. Разбира се, не можеха да пренебрегнат и вероятността да бъдат засечени от агенти на испанското разузнаване, ЦРУ или Сикрет Сървис, чиито наблюдатели положително контролираха района от покривите на околните сгради, използвайки прибори за нощно виждане. Всеки миг над тях можеше да се появи хеликоптер с мощни прожектори, който нямаше да ги изпусне до пристигането на кола на оперативната група.

След пет, може би десет минути щяха да се доберат до хотелската стая на Деми, която предлагаше относителна сигурност. Решиха Деми да се качи първа, а те да изчакат известно време и да се промъкнат след нея. Относителната сигурност им беше жизнено необходима, за да могат да насочат усилията си към неотложната и почти невъзможна задача да открият начин да се промъкнат през стотиците полицейски заграждения и да изминат петдесетината километра до манастира „Монсерат“ — при това едновременно с Деми, която щеше да отпътува за срещата с Мериман Фокс в компанията на преподобния Бек и жената в черно на име Лучана.

Този проблем отново насочи мислите на Мартин към Деми. Тя беше уважавана журналистка и фоторепортерка, която по собствените й думи използваше професионалните си умения, за да открие истината за сестра си, изчезнала преди две години в Малта. И която вярваше, че именно Мериман Фокс може да й помогне. Независимо дали имаше нещо вярно в историята за изчезналата сестра, нещата се въртяха около съзаклятието на вещиците от Алдебаран и свързаната с него книга за ритуалните убийства, написана от Макиавели. Изключително любопитен беше фактът, че всички имаха татуировката на членовете на тайното общество: Фокс, Лучана, Кристина (момичето, което присъстваше на вечерята в Малта), покойната д-р Лорейн Стивънсън, а вероятно и самият Бек. Не по-малко любопитен беше и фактът, че Деми нямаше такава — той многократно се беше уверил в това, разглеждайки незабелязано палците на двете й ръце — но въпреки това се радваше на свободен достъп до тях. Което може би се дължеше и на фотоалбума с главен герой Руфъс Бек. И едновременно повдигаше друг въпрос: защо Бек я бе поканил в Барселона, след като най-безцеремонно я беше зарязал в Малта, а после дори й бе предложил да я закара до манастира. Отговорите на въпроса бяха два — или съзаклятието бе съвсем невинно, или точно обратното и Бек щеше да я заведе там по свои, съвсем конкретни причини. В такъв случай Деми почти сигурно щеше да попадне в опасна, а може би и смъртоносна ситуация.

Независимо дали тя използваше Бек, или той съзнателно я насочваше към нещо друго, оставаше един твърд и непроменим факт: нейното желание на всяка цена да заведе Мартин в манастира, право в ръцете на Мериман Фокс.

Проблемът беше там, че подмамвайки Мартин, тя поставяше капан и на президента. И двамата съзнаваха, че попадат в изключително опасна ситуация, но и си даваха сметка, че нямат друг избор. Фокс беше ключът към всичко. От тях зависеше дали ще успеят да измъкнат някаква информация — най-вече подробности за заговора срещу мюсюлманските страни, къде и кога ще започне неговата реализация, имената на участниците в него. В личен план Мартин искаше да разбере какво бе участието на Фокс в убийството на Каролайн Парсънс. Президентът от своя страна не само се интересуваше от подробностите, но и държеше да ги получи в писмен вид: върху бележник или обикновен лист хартия, но с дата и подпис на Мериман Фокс. С подобен документ той можеше да излезе на светло, без да се страхува за живота си. Преди да бъде засечен от Сикрет Сървис, ЦРУ или испанското разузнаване, той се надяваше да проведе съответните телефонни разговори (а при възможност да изпрати и факсове) с генералните секретари на НАТО и ООН, с главните редактори на „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Беше твърдо решен да не спести нищо в името на политическите игри, включително и планираните убийства във Варшава. Подобна новина щеше да взриви света за броени секунди, а последиците от нея щяха да са огромни — в икономическо и политическо отношение, а със сигурност и в чисто емоционално предвид ужасната същност на зловещия заговор. Но това трябваше да се направи, защото само цялата истина можеше да предотврати мрачните и зловещи цели на заговорниците.

Затова трябваше да стигнат до манастира „Монсерат“.

Оставаше само един проблем.

Как да стане това. И какви да бъдат конкретните им действия, ако все пак се озоват там.