Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (46)

46

5:58 следобед

Президентът Джон Хенри Харис наблюдаваше как зелените полета постепенно се превръщат в предградия, а след това и в гъсто населен град. Бързият влак наближаваше Барселона. В далечината блестеше Средиземно море, огряно от лъчите на слънцето. След пет минути трябваше да пристигнат. Плановете му бяха да се прехвърли на експрес „Каталуня“, който тръгваше в 18:20 и щеше да пристигне в Херона в 19:39. Там той не възнамеряваше да звъни на равин Давид Азнар, тъй като телефоните му със сигурност вече се подслушваха от разузнавателната машина на Хап Даниълс. Беше избрал по-трудния вариант — да открие къщата му сам, без чужда помощ. Дотук бе стигнал благодарение на късмета и това усилваше вярата му, че всичко ще завърши без инциденти.

6:08 вечерта

Пет минути по-късно бързият влак „Алтария“ влезе в района на гарата. Джон Хенри Харис последва примера на пътниците около себе си и започна да си събира багажа.

Минута по-късно кимна за сбогом на художника Фернандо Алехандро Понсе, след което последва останалите към изхода. В момента, в който стъпи на перона, сърцето му изведнъж се качи в гърлото. Вратите бяха блокирани от униформени полицаи, които проверяваха документите на всички пристигащи пътници. Това беше причина за образуването на огромни опашки. Очевидно Хап Даниълс беше настъпил педала до дупка, изпълнявайки указанията на директора на Сикрет Сървис във Вашингтон, чийто началник беше министърът на вътрешната сигурност, който беше привел в действие заповедите на вицепрезидента Хамилтън Роджърс и другите „приятели“ на Джейк Лоу. Президентът разбра, че вече го издирват не само в Испания, а по всяка вероятност и в цяла Европа.

6:12 вечерта

До потеглянето на експрес „Каталуня“ оставаха осем минути и президентът Харис се нареди на опашката пред касите. В Мадрид умишлено не си беше взел билет с прехвърляне за Херона — както за да избегне опасността от разпознаване, така и за да запази в тайна крайната цел на пътуването си. Но в момента съжаляваше за това, тъй като пред него чакаха поне двайсетина човека, а полицаите крачеха напред-назад и внимателно ги оглеждаха. Такова беше положението и пред останалите гишета, но той нямаше друг избор. Със сигурност не би могъл да напусне чакалнята и да излезе на улицата. Влакът беше единственото средство за измъкване.

6:19 вечерта

Опашката бавно пълзеше напред. Хората около него разтревожено се питаха какво става. Очевидно всички помнеха ужасните събития на мадридската гара „Аточа“, разиграли се на 11 март 2004 г. Масираното полицейско присъствие караше мнозина от тях да очакват най-лошото.

6:22 вечерта

Харис вече беше в състояние да зърне главите на касиерките, скрити в металните си клетки. Те изискваха документите за самоличност на всички, които си купуваха билети. Зад всяка от тях стоеше по един униформен полицай, който наблюдаваше процедурата.

Бавно и незабележимо Харис се отдели от опашката и тръгна към тоалетните в дъното на залата. Трябваше да се измъкне от гарата и да потърси друг начин за придвижване до Херона. Нямаше представа какъв щеше да бъде той, защото автобусните терминали несъмнено щяха да бъдат контролирани по същия начин.

Очите му попаднаха на павилиона за вестници, покрай която минаваше. Зърна „Ла Вангуардия“ — вестника с най-голям тираж в Барселона. Първата му страница беше заета от голяма негова снимка, направена предишния ден в момента, в който слиза от президентската лимузина. Изписаното с тлъсти букви заглавие гласеше: ХАРИС БЯГА ОТ ТЕРОРИСТИЧНА ЗАПЛАХА В МАДРИД!

Той продължи напред с наведена глава, плъзгайки се покрай магазини, ресторанти и безброй униформени полицаи. В крайна сметка успя да стигне до мъжката тоалетна, пред вратата на която също пазеше полицай. Мина покрай половин дузина пътници, изправени пред уринаторите, влезе в една от свободните кабинки и залости вратата. Въпросът беше как да процедира оттук нататък. Кошмарите следваха един след друг със зашеметяваща бързина. Единственото му желание беше това наистина да е сън, от който най-сетне да се събуди. За съжаление не беше сън. Трябваше да открие начин да се измъкне от тази сграда и да потърси начин за придвижване до Херона, въпреки че за пръв път стъпваше в Барселона и не познаваше нито една улица в огромния град.

Отпусна се на тоалетната чиния и направи опит да събере мислите си. За момента беше в безопасност в малката кабинка. Но от нея нямаше да остане и следа в мига, в който някой бутнеше вратата или полицаят на входа станеше подозрителен и дойдеше да провери защо е заключена вратата. Първата му мисъл беше да рискува и да се обади на равин Давид в Херона, да му обясни ситуацията и да го помоли да го вземе с колата си от някое място наблизо. За съжаление, съдейки по това, което се случваше на гарата, този вариант беше невъзможен. Сега вече беше стопроцентово сигурен, че телефоните на равина се подслушват. Всяка педя испанска земя беше поставена под контрол, същото важеше и за комуникациите. Преследвачите му бяха на крачка от него, дори и да не го съзнаваха.

Това означаваше, че трябва да забави темпото и да обмисли нещата стъпка по стъпка, както в хотел „Риц“. Първата беше да открие начин за измъкване от гарата. За следващата щеше да реши едва след като се озове на улицата. За целта трябваше да се върне към методиката, използвана в Мадрид — да се опре на познанията си по строителство и вътрешна архитектура и да използва затворените шахти за отоплението, вентилацията, водопроводната инсталация и електрозахранването. Или, казано иначе, да използва пътищата към свободата, които биха използвали мишките и плъховете.

Стана и протегна ръка към сифона, но в същия миг забеляза един сгънат екземпляр на „Ла Вангуардия“, захвърлен на пода на кабината. Автоматично го възприе като прост, но необходим реквизит, с чиято помощ можеше да скрие лицето си, докато търси входа за служебните помещения. А в същото време можеше да научи и някои подробности за димната завеса, пусната от експертите по печата на Белия дом, както и за начина, по който неговите „приятели“ начело с експерт-манипулатора Джейк Лоу бяха успели да обявят обща тревога, без да казват истината и да предизвикват прекалено силно обществено безпокойство.

Той грабна вестника от пода, тикна го под мишницата си и натисна копчето на казанчето. После отключи вратата и спокойно излезе навън.