Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (56)

56

Барселона, хотел „Риволи Жарден“, 3:00 сутринта

Мартин дръпна завесата точно навреме, за да зърне Деми Пикар, която пресичаше задръстеното улично платно. Беше облечена в светло палто, на главата й беше нахлупена широкопола шапка, а от рамото й висеше голяма дамска чанта. Ако не я търсеше сред тълпата, той едва ли щеше да я познае. Вероятно именно такава беше идеята й.

Той пусна пердето и се отдръпна от прозореца. В същия момент президентът Харис излезе от банята и си сложи фалшивите очила.

— Пикар току-що прекоси улицата, всеки момент ще бъде тук — осведоми го Мартин. — Как мислите да действаме?

Президентът се обърна. В гласа му прозвуча дълбока тревога.

— Мистър Мартин, аз си давах ясна сметка, че поемам огромен риск, като се свързвам с вас. Но имах нужда от почивка в някое относително сигурно убежище. Краткият душ ми даде възможност да си събера мислите. Три сутринта е. Вчера следобед испанската полиция започна проверка във влака, с който пътувах до Барселона. По една щастлива случайност не бях разкрит. Пак шансът ми помогна да се измъкна и от блокадата на гарата. Явно съм обект на широкомащабно, макар и все още засекретено, издирване. Добре познавам методите на Сикрет Сървис и съм убеден, че правят всичко възможно да ме открият. Мога да ви уверя, че вече имат представа къде се намирам, възможно е дори да са засекли телефонните обаждания на момичето, което ви търсеше из хотелите. Не след дълго информацията ще бъде обобщена и те ще разберат къде съм. А това означава, че трябва да изчезвам оттук — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Но къде ще отидете?

— Ако ви кажа и те ви притиснат, бъдете сигурен, че ще проговорите.

— Следователно не трябва да се оставям да ме открият — подхвърли Мартин.

Очите на президента изпитателно пробягаха по лицето му.

— Вече достатъчно ми помогнахте, мистър Мартин — рече с лека въздишка той. — Ако продължавате в тази посока, положително ще си навлечете огромни неприятности.

— Вече съм си ги навлякъл — усмихна се Мартин. — А вероятно ще изгубя и работата си. — Усмивката му се стопи. — Но ако дойдат да ви търсят тук, те със сигурност знаят кой съм. Вие поискахте помощта ми и все още я имате, господин президент… — Замълча за миг и добави: — Но има и нещо друго. Аз стигнах дотук заради това, което сполетя Каролайн Парсънс. Вие също, поне в известно отношение. От което следва, че ако вие тръгвате, тръгвам и аз.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър.

— Много ви благодаря, мистър Мартин. Но и аз искам да разбера нещо… — Към тревогата в гласа на Харис се прибави нотка на отчаяние. Сякаш едва сега беше оценил безнадеждната ситуация, в която се намираше. — В момента изобщо не разполагам с властта, която ми осигурява постът. Ако ме хванат, със сигурност ще бъда ликвидиран. Това автоматично ме превръща в жалък беглец, на когото времето му изтича. Но аз трябва да оцелея, защото от мен зависи бъдещето на страната ми, а вероятно и бъдещето на още десетки страни по света. Трябва да разбера какво планират моите „приятели“ и как смятат да го постигнат. А после да се опитам да ги спра, каквото и да ми струва. По всичко личи, че доктор Фокс е ключова фигура в този заговор, ако не и главният му организатор. Вашата приятелка Деми Пикар може би ще ни помогне да го открием. Тя вероятно знае къде се намира той в момента.

— Искате да я вземем с нас, така ли?

— Вече ви казах, че разполагаме с много малко време, мистър Мартин. Ако тя знае нещо за доктор Фокс, бих искал да го чуя. И без това се забавих тук прекалено дълго. Ако тази жена работи за Фокс, ние с вас ще се окажем в изключително опасна и безкрайно глупава ситуация, но отговорът ми е, да, искам да я вземем с нас. Ако тя пожелае, разбира се.

— Не се съмнявам, че ще тръгне — тръсна глава Мартин. — Ако не за друго, поне заради желанието си спешно да говори с мен. Но ако се присъедини към нас, тя несъмнено ще разбере кой сте вие.

— Рискът си е риск — въздъхна Харис. — Но ако тя ни отведе при Фокс или поне близо до него, струва си. — Гласът му се превърна почти в шепот: — Това е положението, мистър Мартин.

На вратата рязко се почука.

— Аз съм, Деми — долетя гласът на младата жена.

— Сигурен ли сте? — попита за последен път Мартин.

— Да — кимна Харис.

Мартин пристъпи към вратата и я отвори. Деми се шмугна вътре. В следващия миг ръката й се вкопчи в неговата.

— Кой е този?

Очите й бяха заковани върху фигурата на Харис.

— Ами…

Едва сега Мартин осъзна, че изобщо не бяха говорили как ще й бъде представен президентът.

— Боб — усмихна се Харис и протегна ръка. — Боб Рейдър, стар приятел на Никълъс. Срещнахме се съвсем случайно.

Очите й се задържаха върху лицето му малко по-дълго от необходимото, после се повдигнаха към Мартин.

— Трябва да поговорим насаме! Веднага!

— Боб е в течение, Деми — подхвърли Мартин. — Говори спокойно пред него.

— Не, става въпрос за нещо друго!

— За какво?

Очите й започнаха да се местят от единия на другия.

— Четирима мъже пресякоха улицата и влязоха във фоайето заедно с мен. Единият беше гост на хотела, който се качи в асансьора. Другите — двама мъже и една жена, се насочиха към рецепцията. В ръцете на единия имаше екземпляр на „Ла Вангуардия“ с твоята снимка. На нея си наведен над мъжа с жълтата блуза, когото го блъсна камион.

— Е, и?

— Мисля, че тези хора са от полицията.