Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (91)

91

1:40 следобед

Когато влязоха в задната стаичка на ресторанта, Мериман Фокс беше сам и гледаше нещо в електронния си бележник. Деми, Бек и Лучана бяха изчезнали, а масата беше разчистена.

— Господа! — изправи се докторът и на лицето му изплува онази любезна усмивка, с която беше посрещнал Мартин. — Аз съм доктор Фокс, господин президент, много ми е приятно да ви видя, сър. Страхувам се, че останалата част от компанията тръгна по свои задачи. Предлагам да ви покажа моята лаборатория, вместо да стоим и да си бъбрим.

— Имате лаборатория тук? — изненадано го погледна Мартин.

— Плюс офис и малък апартамент, предоставени ми любезно от ордена — кимна със същата широка усмивка Фокс. — През последните няколко години обществото не ме приема особено приятелски, а в манастира намирам покой от неприятните въпроси и дори мога да поработя.

— Винаги ми е любопитно да видя нечие работно място, докторе — безстрастно отвърна президентът.

— На мен също, господин президент. Оттук, моля.

Фокс отново се усмихна и посочи към вратата. Мартин хвърли предупредителен поглед към Харис, но той не реагира.

1:45 следобед

Мериман Фокс ги поведе през оживения площад пред базиликата и по тясна каменна алея, от двете страни на която имаше дълги редици червени и бели восъчни свещи.

Мартин се обърна. Уличката зад тях беше абсолютно пуста. Любопитен беше фактът, че Фокс бе сам, без придружители и охрана. Дори без Бек. Но по същия начин той го беше посрещнал и в онова кафене в Малта. А след това по думите на преподобния си беше тръгнал сам, оставяйки на него задължението да изпрати дамите. Заключението беше просто: и тук, и в Малта той предпочиташе да води разговорите без свидетели. Може би бе въпрос на стил. Израз на самоувереност или арогантност, а може би и на двете. Ставаше дума за самия Мериман Фокс — човека, който цели двайсет години беше управлявал и контролирал дейността на 10-а медицинска бригада от армията на ЮАР, известна със своите тайни операции и иновации. Онзи Мериман Фокс, който съвсем наскоро беше давал показания пред подкомисия на американския Конгрес относно дейността на своята бригада и който лично беше контролирал коварното убийство на Каролайн Парсънс, а в момента беше ключов играч в един далеч по-мащабен план за масов геноцид.

Мартин беше убеден, че характерът и волята на този човек не търпят нито охрана, нито тайни съгледвачи. Което не означаваше, че те не бяха някъде наблизо и не следяха всяка тяхна стъпка.

— Оттук, моля — каза Фокс и пое по тясна странична уличка, след което свърна в друга. Тук всички проходи изглеждаха еднакви — широки около метър и половина, с високи каменни стени от двете страни. Сложна плетеница, опасваща цялата цитадела.

Колкото повече потъваха в нея, толкова по-неспокоен ставаше Мартин. Дори завръщането по обратния път в случай на нужда щеше да бъде трудно, да не говорим за достигане на мястото, на което щеше да ги чака Мигел. Той непрекъснато си напомняше, че зад усмивката и приятелското поведение на Фокс се криеше хладнокръвен и изобретателен убиец, който не само беше отнел живота на Каролайн Парсънс, но и поддържаше тесен контакт с „приятелите“ на президента и познаваше техните чудовищни планове. Един господ знаеше накъде ги бе повел и какво ги чакаше в „лабораторията“ му.

Независимо от славата си на религиозна и туристическа дестинация, „Монсерат“ беше изолирано от света и скрито сред непристъпните скали място, сякаш на светлинни години от цивилизацията. Място, където човек може да изчезне за секунди и никога вече да не бъде открит.

Мартин беше убеден, че президентът Харис си дава ясна сметка за ситуацията, в която се намираха. Но той без съмнение мислеше не само за собствената си сигурност, а и за нещо по-голямо. Именно по тази причина бе приел да отиде там, където щеше да може да разпита на спокойствие Мериман Фокс. И не се противопостави на предложението му да разгледат така наречената „лаборатория“ — при това в отсъствието на охрана и свидетели. А Мартин съзнаваше, че няма друг избор и просто трябва да се подчини, за да остане близо до него.

— Пристигнахме, господа — обяви Фокс и спря пред тежка дървена врата, вградена в дебел каменен зид. — Малко спокойствие далеч от тълпите няма да ни навреди.

Ръката му отмести капачето на дървената кутия на стената, под което имаше електронна клавиатура. Той набра няколко цифри, затвори капачето и завъртя топката на бравата. Вратата се отвори и тримата се озоваха в просторно, слабо осветено помещение със сводест таван. Край една от стените бяха подредени дървени столове с високи облегалки, срещу тях се виждаше голяма библиотека. Мебелировката се изчерпваше с масивно писалище в дъното. В ъгъла зад него се виждаше тясна, богато резбована дървена врата.

— Тук в продължение на десетилетия се е помещавало църковното настоятелство — кратко обясни Фокс. — Аз просто наследих помещението.

Приближиха се към вратата в дъното. Фокс пропусна гостите пред себе си и внимателно затвори след тях.

Озоваха се в много по-голямо помещение от предишното. И много по-различно. Размерите му бяха приблизително десет на осем метра, големи полилеи хвърляха обилна светлина над десетина правоъгълни масички, отрупани с епруветки и стъкленици.

— Искам да ви покажа върху какво работя в момента, господа — обяви Фокс. — Тук няма нито бактерии, нито спори, нито смъртоносни молекули. Нищо, което може да бъде използвано като оръжие. Като командир на Десета медицинска бригада служех на родината си, която се намираше в дълбока криза. През шейсетте и седемдесетте години бяхме изправени пред широкомащабно партизанско движение. Бунтовниците се подготвяха в бившите колонии Мозамбик и Ангола, а в Танзания и Замбия действаха военни тренировъчни лагери, финансирани от Съветския съюз и Куба. Програмата на Франция за борба с бунтовниците в Алжир не беше подходяща за нас — също като тази, която британците използваха в Кения и Малайзия. Бяхме на прага на война, за която ни бяха нужни нови и ефикасни оръжия. Включително химически и биологични, защото срещу нас щяха да бъдат използвани такива.

— Какви са тези неща? — прекъсна го Харис и махна с ръка към покритите с колби и стъкленици маси.

— Точно тях исках да ви покажа, сър — отвърна Фокс. — Растителен живот, утрешната храна и енергия на човечеството. Генетично обработен разсад, който може да вирее почти във всички географски райони и узрява само за няколко седмици, при това за малка част от цената, която плащаме днес. Плодове и зеленчуци, които притежават много по-големи хранителни свойства от тези, които се отглеждат в момента. Работя върху много и разнообразни варианти на царевицата, соята, люцерната, слънчогледа, ягодите, малините и боровинките. А също така и върху тревни и дървесни видове, които ще елиминират ерозията и ще подпомагат създаването на нови пасища и ще предпазват дивата природа. Всички без изключение ще се отглеждат лесно, в големи мащаби, на всякакви почви и при минимално напояване. Някои разновидности на царевицата, соята и фъстъците лесно ще се преработват в евтино и екологично гориво, което няма да замърсява атмосферата. Работим и върху концепцията, известна като „целулозен етанол“, която ще помогне за производството на гориво от селскостопански отпадъци — царевични кочани, слама и дори дърво.

До този момент Фокс говореше единствено на президента, но сега се обърна и към Мартин.

— В Малта вие ме обвинихте в незаконни експерименти върху хора. И бяхте прав, защото наистина извършвах такива. Но само върху безнадеждно болни, след изричното им съгласие. Опитвах се да спася живота им, а с това и живота на моя народ. Но тези програми отдавна са приключени, а документацията им е унищожена. Повечето от участниците в тях са мъртви. През последните двайсетина години съм подложен на съдебно преследване, заплашва ме затвор. Правят го хора, които нищо не разбират от подобни експерименти, или такива, които имат конкретни политически цели. Бях принуден да работя сам — или в Малта, или тук, в „Монсерат“. Занимавам се с изследвания, които нямат нищо общо с военните, а напротив — обърнати са изцяло към бъдещето на планетата и нейните обитатели.

— Сам? — подхвърли Мартин.

Зададе въпроса си не защото се интересуваше от научната дейност на Фокс, а за да види реакцията му. Ако имаше сътрудници, те явно бяха инструктирани да останат в сянка и да чакат сигнал от него. Но белокосият доктор моментално схвана смисъла на въпроса му.

— Искате да знаете дали имам охрана? — погледна го той.

— Мисля, че имаше предвид екип от учени, които работят с вас — побърза да се притече на помощ президентът.

— Има такива хора, разбира се — кимна Фокс. — Повечето от тях ми отделят само част от времето си, а аз им давам съответните консултации. Абсолютно всички го правят доброволно, а аз контактувам с тях главно по интернет. — Очите му се плъзнаха по лицето на Мартин и отново се насочиха към президента. — Ако все още храните съмнения по отношение на моята работа, можете да се запознаете с цялата ми документация — записки, дневници, научни резултати от различните експерименти. Единствената ми молба е да запазите в тайна всичко, което ще видите тук. Аз ще публикувам своите изследвания само след тяхното пълно завършване, документиране и придобиване на патентни права. Намеренията ми са да ги предам на разположение на Обединените нации. Както вероятно се досещате, печалбите ще бъдат огромни.

— Станали сте много добронамерен, докторе — отбеляза Харис, после кимна. — Да, бих искал да се запозная с дейността ви. С експериментите, записките, дневниците и всичко останало.

— Разбира се.