Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (70)

70

8:07 сутринта

Мигел Балиус натисна газта и мерцедесът започна да набира скорост. Бяха напуснали крайбрежието и се насочваха към планините. Малко по-рано бе избягнал полицейския пост, който проверяваше излизащите от Барселона коли. Стори го по най-елементарния начин — като пое в обратна посока. Така изминаха няколко километра, после отбиха по черен път близо до Палау де Плегаманс и завиха на север, използвайки изолирано междуселско шосе. Малко по-късно братовчедът Харолд попита как действа телефонът в лимузината, защото искал да се обади в чужбина. Мигел му обясни и той вдигна слушалката. Успя да осъществи връзка, размени няколко фрази с човека насреща, след което затвори и се обърна към братовчеда Джак. Няколко минути по-късно помоли за първото и последно спиране по време на пътуването — край прашна ябълкова градина. Братовчедът Харолд се облекчи зад някакъв пикап и побърза да се качи обратно.

Мигел Балиус вече беше изградил мнението си за клиентите, които го бяха наели. Беше ясно, че са средна ръка американци, които едва ли имаха нещо общо с издирваните от властите терористи. Те изобщо не отговаряха на стереотипите, свързани с това определение — не бяха мургави мюсюлмани, не изповядваха исляма и не излъчваха мрачната решителност на хора, готови да умрат за каузата си. Бяха просто изтощени от часовата разлика туристи, които предпочитаха да избягат от шумния град и да разгледат някоя по-отдалечена забележителност — например „Монсерат“, накъдето пътуваха в момента. Мигел напълно споделяше нежеланието им да висят сред задръстванията и да чакат с часове пред полицейските пропускателни пунктове. Освен това той не вършеше нищо незаконно. Работата му беше такава. След като клиентите не желаеха да чакат на опашки, той беше длъжен да се съобрази с това.

Погледна в огледалото. Клиентите му бяха насочили цялото си внимание към портативния телевизор, въпреки че би трябвало да се наслаждават на панорамата. Какво толкова, сви рамене той. Това си е тяхна работа.

И наистина беше тяхна работа.

От начало до край.

Клиентите гледаха на живо репортаж на Си Ен Ен от Вашингтон. Изправена пред градините на Белия дом, млада репортерка запознаваше аудиторията с последния развой на събитията около спешната евакуация на президента от мадридския хотел „Риц“. Всъщност развой нямаше. Все още не беше ясно къде бяха отвели президента, липсваше информация за терористичната организация, която беше заплашила неговата сигурност. В същото време бе станало ясно, че пряко ангажираните в охраната му хора се намират в Барселона, където бяха изпуснали на косъм група заподозрени. В момента същата група била обект на мащабно издирване на територията на цяла Испания, чак до границата с Франция на север.

Репортажът свърши и на екрана се появиха обичайните реклами. Президентът натисна копчето за изключване на звука.

— Мисля си за покушенията, планирани във Варшава — въздъхна той. — При нормални обстоятелства щях да се свържа директно с лидерите на Германия и Франция и да ги предупредя за опасността. Но за съжаление не разполагам с подобен лукс. И все пак президентът на Франция и канцлерът на Германия трябва да бъдат предупредени на всяка цена за това, което ги чака във Варшава, но аз не знам как да го направя.

— Сигурен ли сте, че ще се случи именно във Варшава? — попита Мартин.

— Да. Те искат да го направят публично, предизвиквайки симпатии и съчувствие към Франция и Германия от всички посоки на света. В подобна ситуация няма нищо по-естествено от незабавни извънредни избори, което биха попречили на вътрешната съпротива срещу издигнатите от тях кандидати.

— Значи трябва да се опитаме да ги предупредим по начин, който не е свързан директно с вас — отбеляза Мартин.

— Точно така.

— Какво ще кажете за медиите? Нима лидерите на Франция и Германия няма да се вслушат в гласа на „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“, „Лос Анджелис Таймс“, Си Ен Ен и останалите големи новинарски агенции?

— Кой ще им каже, аз ли? — контрира президентът. — В момента съм напълно лишен от средства за комуникация, вие също. Те вече разполагат със запис на гласа ви, тъй като приехте обаждането на Питър Фадън. Ще прослушват ефира не само за моя, но и за вашия глас. По едно време си помислих да използваме мис Пикар, но се отказах. На първо място никой няма да й повярва, а ако започне да обяснява за какво става въпрос, таблоидите моментално ще надушат сензацията и ще обявят, че президентът е полудял и е избягал от собствената си охрана. В никакъв случай не бива да го допуснем!

— Ами ако го направи самият Питър Фадън?

— И за него се сетих. Той има достатъчно авторитет, за да получи вниманието на прессекретарите и на двамата лидери. Ще им съобщи, че разполага със строго секретна информация от най-високо място, и ще информира за предстоящите събития във Варшава. Ако го стори по този начин, положително ще го приемат на сериозно и ще се обърнат към съответните тайни служби. Проблемът е там, че не можем да се свържем с него, дори той да намери посредник, който да свърши работата още по-добре.

— Защото вече ме е търсил.

Президентът мрачно кимна.

— Всичките му електронни контакти — входящи и изходящи, ще бъдат контролирани, ще следят всяка негова стъпка. Сигурен съм, че е под неотстъпното наблюдение на Сикрет Сървис. Искрено му пожелавам да си остане в Мадрид и да не споделя с никого онова, което знае за Мериман Фокс, а също така и подозренията си относно моето изчезване. Ако стане агресивен, може да го арестуват и дори да го ликвидират. Следователно отново сме на първи квадрат, братовчеде. Признавам, че нямам абсолютно никаква представа какво да правим. Разполагаме с информация, която трябва да предадем на всяка цена, но не виждам как да го сторим.

Мартин понечи да заговори, но в същия миг нещо привлече вниманието му и той рязко се извърна към предната част на колата. Мигел Балиус напрегнато ги наблюдаваше в огледалото.

— Какво има, Мигел? — натисна бутона за вътрешна връзка Мартин.

— Нищо, сър — изненадано примигна шофьорът.

— Очевидно нещо привлича вниманието ти.

— Братовчед ви, сър — объркано отвърна Мигел. — Нещо в лицето му ми е много познато. — Очевидно смутен, че са го хванали, той все пак предпочете да отговори честно. — Сигурен съм, че съм ви виждал някъде — добави, обръщайки се към президента.

— Не виждам как би могло да се случи — отвърна с лека усмивка Харис. — Това е първото ми посещение в Барселона.

— Имам добра памет, сър — държеше на своето шофьорът. — Сигурен съм, че ще се сетя.

Той задържа още малко погледа си в огледалото, после се съсредоточи в шофирането.

— Нали не сте забравили какво им беше казала за нас братовчедката Деми? — подхвърли Мартин.

— Че сме малко шантави.

— Сега е времето да го покажем — кимна Мартин. — Кажете му го, преди да е разбрал кого вози.

— Какво точно да му кажа? — изгледа го озадачено Харис.

Вместо отговор Мартин натисна бутона за вътрешна връзка.

— Знаеш ли защо ти се струва познат, Мигел?

— Още работя по въпроса, сър.

— Е, можеш да спреш. Той е президентът на Съединените американски щати.

Харис усети как сърцето му се качва в гърлото. В следващия миг Мартин се ухили до уши, а Мигел Балиус втренчено ги наблюдаваше в огледалото. На лицето му бавно изплува усмивка.

— Точно така, сър.

— Не ми ли вярваш? — продължи да го притиска Мартин. — Моят братовчед наистина е президентът на Щатите, който се опитва да получи ден-два спокойствие, далеч от политическите си ангажименти. По тази причина настояваме да се държим далеч от полицейските блокади. Би било крайно опасно, ако някой разбере, че той пътува сам, без охраната си.

— Вярно ли е, сър? — попита Мигел и заби поглед в лицето на Харис.

Хванат натясно, президентът нямаше избор.

— Страхувам се, че ти успя да ни разкриеш, Мигел — промърмори той. — Това действително е причината, поради която държим да пътуваме по второстепенни пътища, далеч от магистралите.

Усмивката на Мигел се разшири.

— Напълно ви влизам в положението, сър. Радвам се, че ще имам какво да разказвам на внуците си. Ще им опиша подробно как съм ви возил до плажа, как съм ви помогнал да почистите пясъка от краката си и съм ви закарал до „Монсерат“, майсторски избягвайки хилядите пътни заграждения на полицията, издирваща терористи.

— Имаш внуци? — настръхна Мартин.

— Все още не, сър, но дъщеря ми е бременна.

— Моите поздравления, че ще ставаш дядо — отпусна се Мартин. — Но искам да те предупредя, че не трябва да казваш на никого за нашето пътешествие. Нито на дъщеря си, нито на съпругата си!

Мигел Балиус тържествено вдигна ръка.

— Имате думата ми, сър. Няма да кажа на никого. Мотото на моята компания е „дискретност“.

— През целия работен ден — усмихна се Мартин.

— Точно така, сър. През целия работен ден.

Мартин се облегна назад и погледна към президента. Изражението на Харис казваше всичко. Проблемът с Мигел беше решен, но събитията във Варшава и как да бъдат предупредени държавните ръководители на Франция и Германия бяха съвсем друга работа. За съжаление в момента не бяха в състояние да направят каквото и да било.