Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (66)

66

7:17 сутринта

Кракът на Балиус докосна педала на газта. Задните колела на мерцедеса забуксуваха по чакъла, после колата се понесе напред.

— Мигел? — подвикна на висок глас президентът и погледна през стъклото, което разделяше шофьора от пътниците на задната седалка.

Направи го, за да провери дали шофьорът може да го чуе без включването на системата за вътрешна връзка. Мартин стори същото веднага след като напуснаха „Рехенте Мажестик“ и поеха по задните улички, но повторната проверка не беше излишна.

— Мигел? — повтори Харис, но човекът зад кормилото не реагира. — Телефонът! — извърна се към спътника си той.

— Разбирам — кимна с лека усмивка Мартин. — Сикрет Сървис знае кой съм и разполага с номера ми. В момента вероятно го засичат с помощта на комуникационен спътник.

— Дори нещо повече — отвърна с гримаса президентът. — От Агенцията за национална сигурност са прихванали разговора и вече са им посочили географските координати. Става в рамките на няколко секунди. Доколкото познавам хората си, те вече тичат към колите и скоро ще бъдат тук. Давам си сметка защо приехте обаждането. Не би трябвало да ви позволявам, но се надявам, че ще успеем да се измъкнем навреме.

— Обаждането не беше от Деми, господин президент — призна с въздишка Мартин.

— И аз така си помислих.

— Но също беше важно, защото дойде от журналист на „Уошингтън Поуст“. Той знае за подозренията на Каролайн Парсънс. Знае и за Мериман Фокс и доктор Стивънсън, дори е намерил клиниката в околностите на Вашингтон, където Фокс е лекувал Каролайн — рехабилитационен център „Силвър Спрингс“ в Мериленд. В момента този журналист се намира в Мадрид, господин президент. Разпитал е служителите във вашия хотел и твърдо не вярва в официалната версия на Белия дом, според която сте били изведен тайно през нощта. Според него вие сте причината за активната дейност на испанското разузнаване в Барселона. Подозира, че сте отвлечен и Мериман Фокс има пръст в тази работа.

— Кой е този журналист?

— Казва се Питър Фадън.

— Познавам го, макар и не отблизо. Струва ми се свестен човек.

— Казах му, че ще го потърся отново.

— Няма как да стане.

— В такъв случай той пак ще ми позвъни.

— Не можем да рискуваме, мистър Мартин. Изключете си телефона. Ще оставим мистър Фадън да предполага каквото пожелае. Да се надяваме, че мис Пикар не е променила плановете си.

Черният път свърши и Балиус излезе на тясното асфалтирано шосе, което се виеше към далечните хълмове. Президентът изчака люшкането да престане и насочи поглед към малкия екран, вграден в облегалката пред него. По Си Ен Ен течеше репортаж за проливните дъждове в Индия. Харис погледа известно време, после натисна бутона за вътрешна връзка.

— Мигел?

— Слушам ви, сър.

— От приятели съм чувал, че някъде из околните планини имало манастир, който непременно трябва да се види — подхвърли с небрежен тон Харис.

Балиус потърси очите му в огледалото, на лицето му изплува горда усмивка.

— Сигурно имате предвид „Монсерат“, сър.

— Това ли беше името, братовчеде? — извърна се към Мартин президентът.

— Точно така, „Монсерат“.

— Искаме да отскочим дотам, Мигел.

— Разбира се, сър.

— Дали ще стигнем там до обед? Това ще ни даде достатъчно време да го разгледаме и да се върнем в града.

— Мисля, че е възможно, сър. Стига да не попаднем на поредните пътни заграждения.

— Защо полицията все още не е заловила тези хора? В акцията участват стотици полицаи, нима е толкова трудно? — В гласа на президента се долови лека нотка на раздразнение в рамките на обичайното за всеки турист. — Хората си имат и друга работа, а не само да висят непрекъснато по безкрайни опашки. На всичкото отгоре, едва преминали през една проверка, веднага се натъкват на друга!

— Съгласен съм с вас, сър.

— Никак не ми се ще да закъсняваме, Мигел — продължи в същия дух президентът. — Но аз съм убеден, че ще можеш да ги заобиколиш, както вече го направи.

— Благодаря за похвалата, сър. Ще направя всичко възможно.

— О, сигурен съм в това, Мигел. Абсолютно сигурен!